НЕВЪЗМОЖНО Е ДА СИ НОРМАЛЕН
Обикновено влизам в собствените си обувки веднъж дневно. В чужди обувки влизам много по-често.Така го карам от десетилетия – без значение дали редя комуникационни стратегии или пиша книги. Свикнал съм да се напъхвам в други хора, да усещам света през техните пръсти, да вдишвам техните болки, да изпитвам техните малки, човешки радости.
Но ме е страх да се сложа в кожата на нормален руснак в момента. Това ще е много болезнено, непреживяемо изживяване.
Да си нормален руснак в момента е невъзможно. Не знам, не разбирам, не умея да си представя, че трябва да съществувам в среда, която повръща „за родину“, преяла с твърдо сварена, оскотяла глупост. Не знам как е възможно да целуваш детето си докато едни от твоите сънародници избиват деца, а други им ръкопляскат.
Не знам как може да си нормален руснак днес. Да си дамгосан не само утре, а за поколения напред.
Сега чувам някои от вас да си шепнат наум - „то нормални руснаци няма“.
Щеше да ми е по-лесно ако беше вярно. Щеше.
Коментари
https://t.me/nevzorovtv/7642
семейство руснаци два етажа по-нагоре, живеят добре в другия край на европа защото преди няколко години решили, че путин ще излезе извън контрол и хич не им се иска някоя сутрин да се събудят в северна корея. първата седмица на войната спряха да поздравяват, минаваха набързо през двора и не поглеждаха никого в очите. после облекчението, че не са там се смеси с гнева и мъката, задето никога няма да се върнат и дъщеря им повече няма да види бабите. "защо никой нищо не прави?!" приключвам поредната си реч. "защото ще ги затворят". "ама не могат да затворят всички!" наивно протестирам. "а, могат, могат...", клати глава той, а жена му ме поглежда съчувствено.
на другия полюс е познатата ми украинка, която - въпреки, че търси жилище в този квартал от години - отказа оглед на внезапно освободил се апартамент, защото в сградата има руснаци. или непознатата украинка, която седеше до мен в един влак в края на лятото, някой й прати клип по вайбър на град, опожарен и в кратери от взривове и тя се разплака. докато й подавах кърпички и вода, й повтарях, че всичко ще се оправи, а и аз не си врярвах.
та ако всичко беше черно-бяло, и на мен щеше да е много по-лесно.
п.п. gracias за това пространство и текстовете, понеже във фейсбук настана някаква мъка.
Да, макар реално нищо да не казваш, си личи, че времето(и природата) ти е дало всичко което си заслужил.
Само фанатик не би проумял, че между 22ри юни 1941ва и 24 февруари 2022ра няма никаква разлика...