МЛЪК

 

Вървяха за ръка по уличките на Монмартр. Нейната малка и топла, потънала в топлата, негова голяма. Спряха по средата на тротоара, насред прилива от отиващи някъде хора. Слепиха се в бисквитка над паважа. Той я погледна сякаш я вижда за пръв път, а отвътре му запълзя желание да й каже нещо важно. Пое от сладкия въздух, лепнещ между тях, а после просто каза “                      те”. Малко се стресна, но опита пак. Отвори уста, напъна въздуха вътре, размърда езика, раздвижи небцето. Повиши тон и дори с риск да го чуят всички, извика “                      те”. Неуспешно. Не че му беше трудно да я каже. Тази дума просто не излизаше. Нямаше я. 

Сещате ли се за онази, неидващата дума, дето сме усещали да се търкаля по езика, да гъделичка небцето ни, дори да наднича между зъбите, но някак да не намира път? Изпитвал съм това, не само по време на репетиция. Размятам си ролята на сцената, за стотен път. Познавам образа повече отколкото себе си - преживявал съм всеки монолог, от дъх до писък. И изведнъж не мога да изрека нещо, което съм повтарял безброй пъти. После се сещам, но чак след като съм търсил яростно звуков спомен, логична връзка, нещо, за което да сграбча и да издърпам заседналата в съзнанието ми дума. Незаменимо усещане - да се сетиш, да я изречеш, да я върнеш върху езика си. Познато облекчение, нали? Е, именно него спрях да изпитвам по едно време. Така започна всичко, поне за мен. 

“Ефир - след 3…2…1…” - гласът на режисьора прокънтя през колонките в студио 1 на държавната телевизия в Прага. Гримьорката удари последна четка върху челото на водещата и се отдръпна точно преди тя да опъне хиалурона в устните си до опасна усмивка. Пое си въздух, изпъна език към нереално белите си зъби и тръгна с дежурната реплика: “Дами и господа,                 вечер”. Режисьорът зад пулта веднага погледна към звукаря, който вдигна рамене безпомощно. Всичко беше наред, но водещата за пръв път в кариерата си опита да повтори “                         вечер”. Безуспешно. Някъде дълбоко под третия пласт грим, лицето й гръмна в червено, а очите й щяха да изхвръкнат от притеснение. Не можеше. Просто не можеше да каже думата. Все едно не съществува. 

Помня как в един момент си дадох сметка, че отдавна използвам все по-малко думи. Къси изречения, банални форми, повтарящи се паразитни фрази. При нас в театъра, успокоявах се, това е обяснимо. Нали цял живот говорим с чужди думи - наизустени, предъвкани. “Може и умора да е, сцената изцежда”, казваха ми мъдро познати писатели. А после псуваха младите, щото покрай тях всички сме оглупявали. Нечетливи сме ставали, “нечестиви… такива…. ъ-ъ-ъ нали се сещаш?” Не се сещах. Почнах да осъзнавам, че някои думи не се връщаха. Не само аз, всички го усетихме. 

Вечерта на Оскарите отново беше събитие. Пищни костюми, наети за вечер, крехки прически, обречени да живеят кратко. И никакви - нито черни, нито шарени, изящни или инкрустирани, нито изрисувани или ръчно плетени - никакви маски. Пандемията се смили над звездите и отвори устите им, за да показват блестящите си скъпи зъби в тренирани усмивки. Излизаха на сцената, за да получат препълнена порция завист, статуетка и доста милиони повече в следващия си проект. Режисьорът на сцената го правеше за втори път в живота си. Застана с Оскара в ръце и се приближи до микрофона, а публиката притихна и чу: “Искам да                    на моята.           .” Той се стегна съвсем леко, но бързо се овладя и опита отново: “Да кажа                     на моята            “. Завъртя език, опита да преглътне, да стегне челюст, стисна статуетката до болка, напъна въздуха в устата си. “На моята              “. Безмълвна риба със зяпнала паст, нямо безсилие насред сухата сцена. Истинският ужас, обаче, беше в публиката. Пълна зала вдървени, притихнали статуи. Защото това, което видяха на сцената, вече им се беше случвало. Вчера, онзи ден, преди седмица.  

Така и не стана ясно откъде започна всичко. Едната научна школа твърдеше, че първо се появило при непълнолетните. Звучеше възможно - собствените ми деца умело заместваха словото с мърдащи картинки и усмихнати човечета. Втората трактовка обвиняваше медиите по света, които били замърсили сериозно и смъртоносно езиците. Аз лично много се забавлявах с онази теория, според която станалата модерна употреба на сурова риба под формата на суши е довела до катастрофата. Така или иначе, световните организации заговориха открито за ГЛД - Глобален Лексикален Дефицит. Доказано се изчерпвал наличният брой от думи в речниковия запас на планетата, сякаш сме достигнали някакъв невидим досега, изненадващ и необявен лимит за употребата им. Недостигът засягал всички езици и бил прогресивен, тоест тепърва ще се влошава. Помня, че побеснях като го чух. Бях убеден, че цялата работа е нагласена. “Стига с тоя терор”, казвахме си с колегите в театъра. Успокоявахме се, че просто са се наговорили да ни тормозят с поредните си измислици, за да налагат новия си световен ред. Майната им. Животът ми сякаш продължаваше като преди. Тежките монолози, прашните костюми, нервните режисьори, преялата с тъмнина зала по време на репетиция. Опитвах се да не обръщам внимание на новопоявилите се празнини в собствения си речник. Да, наистина вече не можех да произнасям някои думи. Просто бяха изчезнали от въздуха ми, изтъргали се от езика ми, изтрити от паметта ми сякаш. Нямаше ги. Не сложни термини, нито ненужни някому словосъчетания. Не, не, започнах да оставам без думи от първа необходимост. Нормални думи като                          ,                            или                        . Ето, тези например ги нямам вече. 

Майката нахлу в спалнята на малкия московски апартамент, стъпвайки по трупове на пищящи играчки. Бойното поле на малкия рус наследник започваше от леглото, кавалерията на боядисаните ръчички беше минала по целия под и излазваше нагоре към открехнатия гардероб, от който бяха разхвърляни десетки вражески плюшки. Майката се направи, че не вижда войната и просто бръкна с лъжица в бурканчето с пюре от моркови. После се наведе към малкия пълководец с боя по носа и пластилин в жълтата коса, за да го прилъже, както всяка войнишка майка може: “Хайде, една лъжичка само. За да станеш                и                     .” Спря се, отчаяна от неспособността си да изговори думите. Малкият я гледаше нахално, може би беше достатъчно голям да знае, че майка му е изчерпала последните си количества от тези думи. 

В началото се опитвах да се боря. Начетен човек съм, намирах заместители. Вместо                      казвах “негрозно”, а                      заменях с “нелошо”. Не беше същото, но за известно време вършеше работа. В театъра имахме една гардеробиерка - миниатюрна прелестна старица, възпитана и блага. Цял живот бе прекарала в спокойна самота, сгушена сред чужди палта и шапки. Беше бъбрива и с удоволствие ме спираше в коридора, разказваше ми живота си с мек гласец. Напоследък, обаче, ме подминаваше, не говореше с никого. “Пестя си думите”, обясни ми веднъж кратичко и си влезе там, сред закачалките. За съжаление тя подценяваше факта, че бе свикнала да е сама. Тихичко и                      такова, нали          на столчето сред палтата, тя непрекъснато обсъждаше със себе си спомените, промените, смешниците и трагиците на световното безумие. Старицата, седнала в             това              там, при палтата, сещате се       можеше да избягва нас, но не и себе си. Все си говореше. Изчерпваше малкото си останали думи по-бързо от нас, на               това          това, отпред в залата, пред публиката. Минавах покрай палтата на път към          към               към там, отзад и чувах как се измъчва да си каже нещо. Гъгне, пъшка. Не знаех как да помогна. Нито на нея, нито на себе си. 

Мъжът с димящата пура се беше излегнал в шезлонга до големия басейн в двора на хасиендата. Охраната прибута близо до него двойка скромни на вид дребнички мъж и жена, забили поглед в шарения под с релефни плочки, доставени специално от Андалусия. Двамата бяха семейство библиотекари, прекарали живота си сред прашното слово, подредено на рафтовете в онази голяма сграда в Буенос Айрес, в която човекът с пурата никога не беше стъпвал. Имаха късмета да натрупат огромно количество думи, без да ги използват в смотания си, безличен, празен живот. Богаташът ги огледа с погнуса, а после махна с ръка към момчетата да откарат двамата несретници в къщата за прислугата. Не смееше да говори, запъваше и зяпваше, беше профукал думите си за глупости последната година. Сега си купуваше нови, неизползвани. Но, Пресвета Майко, изобщо не беше ясно как ще може да ги използва. 

Последната постановка - мъчително. Започвах всяка реплика с ужасяващо стягане в гърдите,         от такова, да не успея да произнеса нещо. Имах            това, че жестокото човече Шекспир          така, ни гърчи в дългите си,                 бъбриви моно-         моно-         такива. Сякаш стои там горе, на тъмно на втори балкон и злорадства. Колегата в главната               този, целият в пот и с           изкуствения череп, почна сцената. Задъвка я, прескачайки като надраскана плоча. “Да бъдеш или не. Туй е въпросът. Дали е по-                  да понасяш стрелите на                съдба или обнажил       да се опълчиш срещу         от мъки и в таз        да ги зачеркнеш всички?            ,заспиване и толкова. И в тоя      изчезват           ти гнет и всички           , измъчващи плътта ни. Такъв завършек -                  го просиш.        заспиване.” Публиката аплодираше кротко, възпитано, в такова                което           най-голямото унижение. 

Тълпата екзалтирано посрещна новия си лидер. На трибуната застана професорът от университета в Осака, оправи бретона на правата си гъста коса, нагласи дебелите рамки на очилата си и огледа събралото се множество. Бяха предимно млади хора, запалили очите си, настръхнали, стегнали юмруци. Гневът и страхът се сливаха в пластичен взрив, едва удържащ се в телата им. Професорът заговори, рязко, кратко, в нервни откоси. Обясни им, че според най-новите изследвания японският език е сред най-слабо засегнатите от глобалния дефицит. Но това може да се промени ако не се вземат мерки, ако не затворят езика си вкъщи! Веднага! Тълпата закрещя в един глас, а професорът вдигна ръка и изправи глас с хората, водейки ги убедено към нов прочит на японското минало. 

След края на           това              директорът ни събра и                   нали, вика - затваряме.                      останалите театри вече бяха         такова. Както и университетите и             тези, преди тях където се учи там. Отдъхнахме си. Пушихме навън, мълчим, нали       . Някой вика                   . Чул за някакъв, продавал думи. Имало езици, негов             това,            купил. Или мислел да купи. Не знам. Викам си                 хора ще                 спестяванията са чао         измамници. Но какво пък. И        такова, парите са повече от думите. 

 

Телевизорът в дневната на старческия дом показваше последното обръщение на американския президент към нацията. Старецът от едната страна на екрана видя как старецът от другата се опита да напълни устата си с думи, но не успя. “И               да пази Америка!” сбърчи се от трудност президентът, а после програмата спря, окончателно. Старецът се загледа в черно-белите снежинки на екрана си. Беше достатъчно отдавна на този глупав свят, за да има право да го познава. “Думите са единственото земно богатство, което свършва щото не го ползваме” помисли си старецът, а после се изправи, подпирайки се на бастуна и отиде до телевизора, за да го изключи. Още не беше свикнал с дистанционното. Спря се до прозореца, дръпна леко пердето, а тъмната му кожа настръхна от гледката. Улиците бяха пълни с гневни демонстранти, а на плакатите им пишеше “ЕNGLISH IS WHITE”. 

Мина време,      трудно и такова          . С приятели        събираме, чат-пат. Не говорим                  , да не хабим. Ама         псува ми се. Тези спечелиха            тези… това, с гласуването. Наложиха вето. На езика. Да не напуска            това         краищата на страната, сещате се. Последните месеци             вкъщи. Зяпах го изгасен            този          кажи го де, онази кутия, с мърдане, картинки. Нямаше. Медиите - спряха. Социалните мрежи не. Но        кой да             такова, драска вътре. Няма. Думи на             на това, дето духа. Малко ми е          и… и… трудно, простете. Ще спирам сега,               ,           само              похарчих си ги              .            имам една останала        “обичам”. Пазя си я за                   , като се прибера ще й я                 нали, за последно. 

О, не. Използвах я. 

.

Разказът е част от сборника ми “Млък”, изд. Сиела, 2022