ЛОНОХОТ

Виждате ли тази жена в овехтялото зелено яке, която в момента срича наум скандалните заглавия от вестниците на павилиона отсреща (без да си купува нито един от тях), цъка с език, кръсти се с два пръста, дръпва мекото на дясното си ухо, а после плюе в пазва и възмутено се изнизва надолу по улицата? Или пък онзи мъж с вълнения каскет и карирания шал от другата страна, който държи на педя разстояние мобилния телефон докато говори - сякаш не смее да допре слушалката до ухото си, а после боязливо го изключва с върха на показалеца си и го пуска в поизбелялата найлонова торбичка от квартален хипермаркет? А може би виждате и онази премръзнала мъничка баба на автобусната спирка – ако напрегнете слух ще я чуете как не спира да си повтаря “не трябваше да става така, не трябваше”, клати глава и търка с поглед заснежения тротоар - в затворен, неподвластен на подслушване спор със самата себе си. Да, по тези улици може да зяпате всякакви странници, но нито един от тях няма да е Предраг Стаматов, защото той рядко излиза от дома си.

 

Предраг Стаматов живее на петия (или пък на шестия) етаж на тясната и висока кооперация, грозновато щръкнала насред старите къщи в квартала. Издълженото тяло на тази нетипична за района сграда е причина за прякора “Блока”. Живущите там работят във фабриката за обувки, заради която целият квартал лепне в аромат на разтопен каучук. Хората от Блока са напълно обикновени, неприличащи си - сякаш нечия ръка ги е събирала специално, за да има разнообразие. И с право. Ако някой ден съседният язовир залее градчето, водата ще покрие ниските къщи в квартала, но Блока ще остане да стърчи в сухото небе, а вътре ще е непокътнат и Предраг Стаматов.

 

В редките си мигове навън той общува с малцина. Сдъвква тихо и гърлено едно неясно “Доъъ-ден” към жената с хартиеното чувалче, пълно с току-що изпечени гевреци, която дори в това ледено време стои до входа на подлеза. Вижте го – едрият, тантурест Предраг Стаматов увива непохватно с дебелите си пръсти топлия геврек и го прибира в джоба на сивото палто, опънато по овалното му тяло. Прилича на църковна камбана, оживяла, за да изчезне от случайния ви поглед. Донякъде е така – той наистина не иска да го гледате, затова и не поглежда към вас. Безшумно се шмугва обратно във входа на Блока и, понеже няма как в тясната сграда да има асансьор, катери стълбите чак до петия (или пък шестия) етаж.

 

Всичко, което се случва в момента пред очите ви, в този мразовит следобед, изглежда напълно делнично и някак скучно. Но идея си нямате колко специална е предстоящата вечер за Предраг Стаматов.

 

***

 

Часове преди Святата нощ, когато Блока замирисва на постни сарми, пресни елхи и пукащ бенгалски огън, Предраг Стаматов стои до прозореца и зяпа. Хора, котки, коли, кучета и търкалящи се боклуци – чужди неща от чужди животи, еднакво далечни. Понякога прекарва целия ден изправен, а светът минава през дантелите на пердето и се отразява в бледите му очи.

 

Всички в Блока го знаят (въпреки че той никога не е натискал нечий звънец да поиска чаша олио или лъжица захар), но реално никой не го познава. Сякаш винаги се е крил в сенките - срамежлив гигант на неясна възраст, вграден в основите на сградата, заложен в чертежите, проектиран заедно с Блока.

 

Предраг Стаматов не се появява на общите събрания, които се провеждат на площадката на първия етаж. Безгрижието на тия срещи продължава пет минути, след което се палят нервни цигари, пърлят се съседски езици в разправии за това “чий ред е да дава вода на чистачката да мие стълбището”. Няма го и на традиционното дружно варене на лютеница в казана, който наесен се слага на огъня в градинката пред входа. Къкрещата червена смес разнася аромат на село по етажите, Блока се вдига от реалността и като носталгичен самолет отвежда всички в детството. Само Предраг Стаматов не мърда от своята обител на петия (или пък шестия) етаж. Явно не обича лютеница. Или детство.

 

***

 

Ранно настъпващата вечер бавно покрива снега отвън с мрачни сенки – от преминаващите забързани коли, кални автобуси и последни минувачи. Блока свети към небето, от време на време някой прозорец гасне – членовете на семействата напускат стаите и се сбират на едно място - около софрите си. Предраг Стаматов седи на дивана си, в полумрака на тихо работещия телевизор. От екрана идват класически коледни песни – режисирано веселие, затворено в светеща кутия. Гледа го безизразно, по голямото му кръгло лице не минават никакви емоции, сякаш празниците не го докосват. Едва ли е било винаги така. Представете си - Предраг Стаматов, също като вас, е бил хлапе.

 

Ето го – малък, трътлест и бузест - шмугва се покрай подредената празнична маса, надига се на пръсти и отмъква резенче луканка под носа на майка си, после разкъсва с треперещи пръсти шарените опаковки под елхата и накрая бута новото си камионче по килима, между подскачащите в Дунавско хоро чорапи.

 

Малкият Предраг Стаматов е щастлив. Въпреки че не е искал камионче.

 

“Написал му писмо, горкият” – шепне баща му от хола докато вдига наздравица – “Дядо МраС, иЗкам… ЛОНОХОТ”. Смехът на роднините надвиква вилиците. Невръстният Предраг Стаматов, легнал на пода в съседната стая, рязко бута с длан камиончето. Гумите се завъртат през килима, по разкривения паркет, чак докато камиончето отиде под леглото.

 

***

 

Под Блока нещо рязко избухва, ехото му спира в далечината. Само тренират, пазят провизиите, че ще има да гърмят цяла седмица. Предраг Стаматов се пресяга да изключи телевизора. Тиха нощ идва, свята. От съседния апартамент се чува глъчка, звънкат чаши, нечий смях пробива стената. Без да помръдне, в спокойствието на изгасналия телевизор, едрият мъж потъва в дивана, слива се с тъмното, а в зениците му се търкалят спомени. Ако присвиете очи ще ги видите – прожектирани са на тъмната стена.

 

“Знам, че не е глупав. Просто е бавен, което си е проблем”, казва директорът на училището пред техните, за да ги убеди да го преместят в “специално училище”. Малкият Предраг Стаматов не иска в друго училище, било то и “специално”. Просто му се ще да не го изпитват на дъската. Единственото, което прави бързо, е да говори. Дъвче и гълта цели срички, започва да заеква от зор и (колкото и да се опитва) всичко, което казва, взривява класа в бурен смях. В коридора го спират, предлагат му да играят на “боксова круша”. Както си е с глава над тях, се опира в стената и се опитва да не ги гледа в очите докато малките им юмручета се забиват в мекия му корем. Имитират го как боботи “остае-те-ме, остае-те-ме” и пръска слюнка, дори ходят като него – пригърбено, с влачещи се крачки и лазещ по пода поглед.”

 

Луната наднича през прозореца на хола. Огромният Предраг Стаматов е сгънат в дивана, коленете му стърчат нагоре – все едно е седнал в детска играчка. В пълната тишина на замлъкналия телевизор, мъжът повдига и завърта лявата си ръка. Стрелките на часовника светят приглушено, а Предраг Стаматов поема въздух и издиша бавно. След малко ще трябва да се подготвя за най-важната вечер на Блока. Неговата вечер.

 

Чувате ли краченцата, които топуркат от горния апартамент? Проходиха онзи ден, но вече тичат и все ще бързат, най-вече да станат големи. Някои от тези крачета ще избягат един ден от Блока, но други ще останат тук докато могат да се движат. И все пак Блока не е по-голям от живота. Предраг Стаматов добре знае, че само животът е толкова голям, че можеш да изчезнеш в него.

 

Все едно е вчера - баща му просто не се прибира от работа. Мама плаче тихо в другата стая всяка следваща вечер, в продължение на месеци. Предраг Стаматов затътря чехли при нея и се настанява в скута ѝ. Тя се губи под огромното му юношеско тяло, гали меките му бузи и тихичко нарежда неща, които той осмисля дълго. Не може да е вярно. Няма как тя да е виновна за това, че той е такъв, какъвто е. Нито да е виновна за това, че баща му изчезва. Няма как.

 

После животът минава бързо, все едно той го е разказал на глас, пред дъската – с изядени дни, сдъвкани мигове, избоботени години. Предраг Стаматов става огромен, донякъде умен, но недостатъчно умел да бъде голям. Мама му намира работа във фабриката за обувки. Всяка сутрин му прави сандвич, проверява дали е облякъл чисти дрехи и го изпраща, повтаряйки сто пъти да внимава по пътя. Предраг Стаматов търкаля тежките си крака през лунния пейзаж на кварталните разбити улици, всеки път отива със закъснение на работа. Не му се карат, защото е кротък и изпълнителен. По цял ден подрежда големите туби с лепило, по цвят на етикетите, изрядно подравнени, педантично прави. Сяда чак в края на деня, за да си изяде сандвича, а после потегля обратно, към мама.

 

Всяка вечер гледат телевизия. Дори няма значение какво дават, просто седят на дивана, смеят се, плачат или заспиват. Пред тоя същия телевизор.

 

Сякаш сепнат от внезапна аларма, Предраг Стаматов отново поглежда часовника си, а после  тръгва да се изправя от спомените. Разгъва едрите си бедра, подпирайки се на облегалката, после влачи чехли към спалнята. Отваря гардероба и вади от там купчина прилежно сгънати дрехи. Червени са.

 

Остава по потник, гащи и розова, отпусната кожа с олисяващи островчета рунтави косми. Непохватно се напъхва в червените панталони, навлича червеното палто директно върху потника и с усилие започва да закопчава големите копчета под пухкавата бяла яка. Опъва червената шапка с бял помпон по едрата си, кръгла глава. Накрая намазва брадата от поовехтял памук с лепило и я залепва около препотените си устни. В огледалото на гардероба вече няма Предраг Стаматов. Там е един огромен, тантурест, червендалест добър старец.

 

***

 

След малко вече е по стълбите. Дотъркаля едрите си черни ботуши до последния етаж, задъхан и развълнуван. Пред две от трите врати на площадката има поставени шарени опаковани подаръци. Изпод непохватно сгънатите хартии се подават тънките крака на кукли, дръжки на мечове, опашки на динозаври дори. Предраг Стаматов събира дъх, застава пред едната врата, оправя червената си шапка, докосва за повече сигурност бялата си брада, накрая плахо натиска звънеца. Миг тишина и отвътре се чува суетня, трескави пръсти врътват ключа. Отваря жена с къдрава коса и топли, тъмни очи, които грейват съучастнически към очаквания дегизиран гост. “Бързо ела да видиш кой е дошъл!” - кресва жената назад към апартамента. С шумно топуркане зад нея се лепва стреснато момиченце с две щръкнали руси плитки. Малката рязко поема въздух, сякаш спира да диша при вида на Предраг Стаматов. Като никога иначе, гигантът от петия (или пък шестия) етаж не гледа в пода, а право в дребната принцеса, трептяща от вълнение в краката на майка си. От едрите му устни не излиза гърлено боботене, никакъв едро сдъвкан опит за дума. Просто казва “хо-хо-хо” и с дебелите си, нетипично спокойни пръсти подава двете кутии, предназначени за малката. Тя ги грабва, вторачена в Предраг Стаматов – в плът и кръв, слязъл от шейната за миг, за да ѝ донесе подаръците. Лично. Скоро шарените опаковки надделяват, а и майка ѝ казва, че “той има да ходи и при други послушни деца”. Вратата се затваря и Предраг Стаматов, нахилен, специален и важен уверено натиска звънеца на съседната врата.

 

Този обичай на Блока в навечерието на Коледа не е негова измислица. Той просто една нощ мисли дали е съгласен. Още се чува как на сутринта измучава едно “доб-бре”, спомня си как взима костюма, пробва го, смее се в огледалото, после се харесва и така вече три години. Родителите оставят опакованите подаръци пред вратите, а Предраг Стаматов, превърнат в най-вълшебния старец, звъни и връчва щастие. Много щастие. Несравнимо много.

 

Ето, гледайте - сега на тази врата, няколко етажа по-долу, се появява очилат баща със зачервени бузи, свойски тупва Предраг Стаматов и му намига съзаклятнически, точно миг преди да се появи малкият син, оцапан с флумастери по цялото лице. Дребният си получава подаръците, но се залепва до специалния гост, изпъчва врат и нахално го сканира – бавно, проучвателно, от глава до пети. После се пресяга, хваща го за едрата ръка и го повлича навътре, преди бащата да успее да се намеси. Напълно неспособен да се защити, Предраг Стаматов тътрузи ботуши след хлапето до детската стая. Чак там малкият го пуска, навира се под леглото и вади малка пластмасова играчка. “Ето, дай го на някой друг, мен вече не ми трябва. Поръчах си нов” изрецитира отракано момченцето и бута играчката в ръцете на Предраг Стаматов, миг преди бащата да успее да го спаси и изпроводи навън.

 

Остават доста етажи, а краката вече го болят. Ще издържи, защото е само една вечер. Тази вечер, която му се сбъдва веднъж годишно.

 

***

 

Незнайно колко по-късно е отново в хола си. Уморен, но толкова доволен. Няма да може да заспи, ще си спомня дълго за всички аромати на различните празнични софри, идващи от отворените врати. Отворени заради него, Предраг Стаматов.

 

Телевизорът отново свети пред очите му. Виж ти, дават хоро.

 

Килимът помни как мама го хваща под ръка и го дърпа да скачат около холната масичка. Опитва се да му покаже – риташ с левия, после с десния. Предраг Стаматов трудно вдига крака, влачи ги и само ги оплита, но мама го държи.

 

Предраг Стаматов стисва дистанционното в едрата си лапа и звукът бавно изчезва. В екрана танцьорите продължават да ритат  – първо с левия, после с десния, в пълна тишина. Той отмества поглед към прозореца. Луната свети като работещ черно-бял телевизор в небето. Може би защото мама е там.

 

Предраг Стаматов тромаво превива колене и се отпуска тежко на килима. Дебелите му пръсти сякаш сами решават да бутат по килима онова, което му даде хлапето одеве – сребрист, малко поолющен луноход, с няколко липсващи колела и счупена антена. Но все още свети.

 

 

 

 

———————

Из сборник “Нашата Коледа”, изд. Сиела 2023