ОКУПАЦИЯТА НЕ Е ПРИКЛЮЧИЛА

Аз съм от поколението, което носи голям грях. Когато онзи режим се направи, че пада, ние се направихме, че вярваме в това. Отвориха се вратите корекомски и миризмата на свобода дойде с ванилията на шоколадовите яйца. Пуснаха ни да ходим навън, да консумираме някаква фалшива отвързаност. В същото време старите съветски функционери у нас се преоблякоха, отрекоха се от обръщението “другари” нарекоха се “господа” и заявиха, че имаме демокрация. В България така и не се случи нито лустрация, нито отричане от старите ценности. Не почистихме двора си, не извадихме скелетите от гардероба си. В резултат, трийсет години по-късно си казваме - ама то всичките ни държавни системи не функционират както трябва. Истината е, че те функционират, но както го правеха преди трийсет години - с шуробаджанащина, некадърност и повсеместна корупция. Днес е точно толкова важно “да имаш човек” или да се “оправиш по втория начин” както беше преди 30 години - от правосъдие, през здравеопазване, до администрация и частен бизнес. Но най-страшното е, че една от основните ни държавни системи беше съсипана нарочно. Това е образованието. България продължава да произвежда, да бълва ежегодно цели поколения зле образовани или направо инвалидизирани интелектуално хора. Ако все още имам малка надежда за нещо тук, това е във връщащите се образовали се навън млади хора. Само че те ще спрат да се връщат вкъщи ако тук ние продължим да говорим за връщане на държавата в лапите на миналото. 

Много е тъпо да си признаем, че вместо да гледаме напред и да се опитваме да открием път, ние непрекъснато обръщаме глава назад, в отчаяно търсене на минало, което си струва да завърнем. Тази носталгия е присъща за всяка нация и всяко поколение, но в случая в момента сякаш ни влече към едно конкретно минало, от което уж панически бягахме само преди 30 години. Как така се случи това?

Ужасяващата истина е, че ние, българите, бяхме използвани като опитни мишлета от руската пропаганда. Тук се доказа ефективността на конформизма. Огромни обществени кръгове повтарят в несвяст и с пълна убеденост фабрикувани в Кремъл опорки - срещу “колективния Запад”, “нашествието на джендърите”, “либералните ястреби” и каквото още се сетите. Дори анти-ковид истеричната риторика, която сякаш владееше огромни части от българите, беше лабораторен, хибриден експеримент на Русия. Докато европейските народи се обединяваха да се борят срещу вируса, ние се държахме като “неутрални”, недоверчиви или направо отричащи истината първобитни люде. Всичко това, с пълното убеждение, че сме надарени свише с някаква изключителна проницателност, способна да открие световни конспирации. 

Разбира си, жертви на руската пропаганда и дезинформация има не само у нас. Но защо тук са толкова много е важен въпрос. И отговорът дори не се крие. Излезте в центъра на всеки голям български град и ще видите, че най-големите ни паметници не са български, а съветски. Отворете който и да е учебник и ще откриете, че учим децата на фалшива история. 

През всички тия 30 години ние така и не казахме гласно някои дълго прикривани истини за отношенията между България и Русия. Не изчистихме тези исторически отношения от парадни лъжи и фалш. Не ни беше позволено да го направим. Просто защото руската окупация на България, започнала преди близо 70 години, съвсем не е приключила. 

Но още по-страшното е, че сега тази окупация преминава в атака и то през един псевдо патриотизъм, който се опитва да се наложи като национална доктрина. Изкривена, напомпана “българщина” блика не само от партийни речи. Тя извира от изкуството дори - книги, филми, музика. Този патриотизъм е мускулест и бесен по мутренски и фалшиво наш - по чалгаджийски. Но най-нелепото е, че до този патриотизъм чудно защо стои прилепена и идеята за славянската, религиозна и нравствена принадлежност на българите към един друг свят - така наречения “руски свят”. Да, всичко това е страшно и нямаме много време да го спрем.

*текстът е извадка от мой анализ в Дневник