МЕЖДУ ЗЪБИТЕ

 

Мюлер вдиша ледената сутрешна мъгла, задържа я за миг в дробовете си, а после бавно издиша облаче пара. Притвори очи. Не, няма да запали, никога повече. После чу тракането. Ритмично, твърдо почукване, сякаш на остри камъчета, някъде в краката му. Каква досада. Аушвиц беше последното място, където Мюлер да демонстрира своята арийска любезност, затова просто срита кльощавия полужив задник в краката си и извика през слюнка „Спри да тракаш със зъби, боклук такъв!” Треперещото от студ кльощаво тяло го чу, но не реагира. Казваше се Леви и не беше сигурен, че са му останали зъби, с които да трака. Да, навремето имаше. Приличаха на онова старо пиано, на което започна да свири на седем.  

Майкъл беше на единайсет и се учеше да свири на пиано. Това вървеше в комплект с учителка – но не от тези, които имат стегната талия и пищни цици като във филма, който гледаха в киното гратис – а спаружена жена с артрозни пръсти. Ноктите й тракаха като кастанети по черно-белите клавиши. Ледените пръсти сграбчиха недоволно китката му. Майкъл не ставаше за пианист, но и нейната вдървена симфония на Моцарт звучеше като концерт за пишеща машина. Стрелката на часовника отброи края на неговото мъчение и беше време да се прибере при майка си. Пианото беше нейна идея, а всичките й идеи бяха калпави. Особено, когато ставаше въпрос за мъже. Последният беше почти свестен и имаше вехт и раздрънкан син Плимут, модел от 70те, чието ръмжене влизаше право в бъбреците при всяко подаване на газта. Майка му никога не се возеше в тази кола. Ходеше пеша на работа по три километра всеки ден и по пътя си мечтаеше да срещне принца на своите мечти, който да я заведе в Чикаго и да й купи много красиви рокли, които тя да глади по цял ден. Мъжете в живота й само ги мачкаха, с пръсти като спомените им – груби и къси. 

Пръстите на Майкъл, обаче, бяха дълги, като на пианист. Или поне в мечтите на майка му, която си представяше сина си на световните сцени и по телевизията. Майкъл имаше далеч по-изпълними мечти. Например щеше да има кола, но не синя, а червен Буик с онези кремави седалки, като еклерите, които си поръчваха само в неделя. В тази кола щеше да вози момичето от последния чин - русо и крехко, с кожа от оризова хартия, което странеше от всички - минаваше покрай съучениците си мълчаливо и бързо, в небрежен полъх. Един ден Майкъл се престраши и спря съученичката си с протегната ръка. „Аз съм Ема”, беше първото, което чу от нея, когато видя лъскавите скоби в плахата й усмивка. 

Леви опипа с език венците си и му се стори, че усеща остатъци от онези великолепни латки, които Сара сътвори преди 3 години за Ханука. Очите й горяха като парченца въглен, докато сервираше чинията. “Вземи си докато са топли” приканваше го тя… “Стой долу!” изкрещя Мюлер и заби дулото на автомата в кокалите на Леви. После с известна погнуса подпъхна крак в тялото на еврейския боклук и започна да лъска ботуша си - настрани, отгоре, отзад. Приключи с десния и заби левия в нищожеството, което щеше да свърши една полезна работа днес. 

Майката на Майкъл обичаше работата си. Прекарваше по осем часа на ден в кол-центъра, със слушалки на главата. Чуваше гласовете на стотици непознати хора - някои плътни, пълзящи в ушите, други режещи, пискливи, трети заекващи или притеснени. Опитваше се да си представи хората, чиито обаждания посрещаше и изпращаше ежедневно. Гласовете имаха очи, допир и дори различен вкус - на печени ябълки, кожени ръкавици или лъжица от неръждаема стомана. Когато говореше в слушалката, майката на Майкъл звучеше висока, руса и слаба, с дълги изящни прасци над червените тънки токчета. В действителност беше точно обратното - дребна и пухкава, като плюшено копие на своята малка, но корава майка, която беше дошла в Америка преди близо половин век, но така и не беше успяла да свикне. Живееше като миниатюрен призрак в къщата, излизаше все по-рядко. Само повтаряше, че хората са се разглезили от модерния спокоен живот. Седеше до прозореца, загледана в тихата, изрядно чиста улица с паркирани вечно измити коли. “Този омекнал свят нямаше да отива на моя Леви. Той беше от камък…” казваше бабата на Майкъл тихо, на себе си. 

Ботушът беше твърд и Леви усещаше празните си черва да се прескачат болезнено. Мюлер отдръпна крака си чак когато бе достатъчно доволен от лъскавината на черната кожа. За миг си спомни обувките от сватбата си. Бяха прелестна двойка, той и Розмари. Мислеха като завършат да станат най-добрите архитекти в Мюнхен, да имат къща с голяма градина, в която да тичат деца. Преди Розмари се смееше, сега само плачеше. Като забременя се върна при родителите си в Швейцария. Уж било “за всеки случай”, но Мюлер подозираше, че жена му просто иска да избяга. От войната и от него. Бяха се отчуждили откакто започна всичко. Мюлер погледна пак ботуша си. Имаше малко кално петънце, отпред на върха. “Мръсно лайно, изцапал си ме!” излая той и заби крак в опитващия се да се изправи хърбав задник. Леви се строполи обратно. Лицето му заора болезнено, а покритите с рани ръце се забиха в твърдата земя на Аушвиц. Под дясната му длан се усещаше хладната гладка повърхност на камък. Твърд и голям колкото да влезе в разтворена шепа.

Ема награби от пуканките в купата и се облегна отново назад в дивана. Майкъл я беше поканил у тях да гледат филм на новия им голям телевизор. Майкъл реагираше на всяка сцена, а Ема гледаше и тъпчеше пуканки в устата си. У тях нямаха телевизор, защото майка й не искаше да се облъчват с глупости и пропаганда. Ема не разбираше много от тези неща. Трудно разбираше и баба си, която видя за пръв път преди няколко месеца, когато тя пристигна от Европа. Мрачната, висока и спретната старица имаше само шепа английски думи в строгата си реч. Ема прие за своя мисия да помогне на баба си да опознае Америка. Тоест пускаше и от двете страни касетката на Майкъл Джексън и припяваше заедно с него, грабнала туба кетчуп за микрофон. Баба й се поклащаше на песните, дори в бръчките й срамежливо надничаше усмивка. После Ема сядаше до нея й се опитваше да я разпитва - за малката държава Швейцария, за живота там, за това какво има и какво не… Жената с мъка събираше някакви кратки изречения, а после сякаш удобно скриваше спомените си зад незнанието на езика… “Виж, тва е убиеца!” рязко извика Майкъл, а Ема така се стресна, че стисна пръсти и смачка пуканките в шепата си.

Пръстите му задраха в прахта и стиснаха твърдия камък. Леви пое дъх и плавно се изправи, като плоско оригами, разгъващо се наобратно. В покритото му със сивкав прах лице светеха две лъскави, кръвясали  кръгчета гняв. Ръката с камъка се издигна нагоре, шепата събра цялата сила, останала в изсъхналото тяло на Леви. Мюлер точно беше обърнал гръб, изгубил интерес към гнусното същество на земята, когато силен удар във врата взриви в главата му болка, която просто глътна съзнанието му. Опиянен от дълго трупан животински гняв, Леви се нахвърли върху падналото в несвяст униформено тяло и продължи да налага с камък главата, освободила се от шапката с красиви нашивки. Каменният къс ставаше все по-червен, но Леви не спря да удря костеливия череп, докато не усети топлия мозък на Мюлер по пръстите си. Накрая пусна камъка, вторачен в изтръпналата си кървава ръка. Адреналинът се изхлузи от тялото му и Леви не намери сили да се изправи и да побегне. А и накъде да бяга. Никой не може да си тръгне жив от тук. Леви се усмихна, през кръв и прах, а после кротко полегна върху безжизнения офицер, в очакване. Там, на мъртвата земя на Аушвиц. 

Бабата на Майкъл не чакаше никой вкъщи по това време, но някой натискаше звънеца на входната врата настоятелно, за трети път. Затътри чехлите си натам и погледна през малкото прозорче на вратата. Отвън стоеше висока белокоса възрастна дама, със строги скули, хвърлящи сенки над здравата челюст. Бабата на Майкъл отвори и вдигна глава нагоре, за да забие острието на погледа си в непознатата. “Да?” - попита с дрезгавия си глас. Непознатата сгърчи нещо като усмивка на лицето си и смотолеви “Здравейте. Аз идва за Ема.” Английският й беше твърд, ситно настърган. “А.. Ема… да…” кимна бабата на Майкъл и махна с ръка навътре, а другата жена прие небрежната покана и направи крачка напред. Очите й се плъзнаха по снимките в олющени рамки по избелелите тапети на тесния коридор. Спря се пред една от архивните чернобели фотографии на елегантен мъж, с горд перчем и изрядно опънат костюм. 

“Моят Леви. Остана си в Аушвиц” тихо обясни бабата на Майкъл.

Гостенката застина в коридора. Отвори уста и усети как й се иска да изрече на глас “и моят си остана там… в Аушвиц”. Само че не можеше. Беше го изчегъртала с нокти от спомените си, до кръв. От пустинята в гърлото й изпълзя само едно изсъхнало “Съжалявам…”

В този момент от хола излязоха двете деца. Бабата на Ема подаде якето на внучката си и се усмихна на Майкъл. Щеше да стане прекрасен млад мъж. Обърна се към дребната жена на прага и подаде ръка:

• Розмари. 

Възрастната домакиня погледна протегнатата длан. Трепереше. Пресегна се я и хвана, силно. 

• Сара. 

После проследи с поглед как белокосата дама и малката й внучка бавно се отдалечават. По алеята. Изрядно чиста, с паркирани вечно измити коли. 

.

.

.

.

.

разказът е писан в съавторство с Ана Младенова, част е от сборника “Млък”, изд. Ciela