ПАТРИОТИЗЪМ НАНОВО

 

Мислим си, че знаем “Аз съм българче”. Да ни бутнат насън можем да кажем първия куплет, евентуално част от втория и може би нещо от третия. В най-лошия случай - това за “планини зелени” ни е заседнало между зъбите - идва услужливо веднага като кажем “обичам наште”. 

Патриотизмът ни е един небрежен рефлекс, повърхностен ритъм на думи, чийто смисъл отдавна сме спряли да търсим. Правим точно обратното - обезсмисляме идентичността си все повече. Мутренска патриотарщина размята българщината в парцалив флаг. Чалгаризирано родолюбие спиртосва наследството ни. 

А имаме нужда от патриотизъм. Вътрешна потребност имаме да отстояваме себе си, съответно бъднините си. Именно затова смятам, че трябва да преосмислим патриотизма си, да го пренапишем и пренаучим. И какъв по-удачен модел, върху който да стъпим, от думите на Вазов. Не ви предлагам нещо кардинално, просто да вникнем в думите му. Нищо повече.

Дори ще започнем от втория куплет, който мислим за първи:

“Аз съм българче. Обичам 

наште планини зелени”
Да, именно обичта към зеленината на планините ни е нещото, на което трябва да привикваме тепърва, че да учим и другите. Да браним въздуха, който дишаме - да не го превръщаме в отрова - например като хвърляме в огъня на печката каквото намерим, щото после го дишат децата ни, българчетата. Водата да пазим, да не мятаме боклука си зад рамо. Да не трепем земята си с пестициди, да не погубваме животните с безхаберие или кръвожадност. Да не сечем горите безразборно, без значение дали заради собствена немотия или нечия богаташка лакомия. Да не заличаваме дарената ни природа заради нашата порочна порода - за да са зелени тия вазови планини. 

“българин да се наричам

първа радост е за мене.”

Превратно разбираме това “българин да се наричам”. Изобщо не е нужно да се удряме по косматите гърди и да викаме “булгар-булгар” или да драскаме египетските пирамиди с ония три букви на кирилица. Трябва да се отърсим от комплексарския напън за шумна проява, с която да се изтъкнем като българи. Да колим прасе, например, не е някакъв етнографски ритуал, а трудно и мърляво занятие в подготвка на зимнината - затова го правим в двора си, а не на мегдана, нали? “Българин” не е крясък, нито рецитация, а тихо признание. Понеже ти сам си този, който трябва да го чуе. 

“Аз съм българче свободно,
в край свободен аз живея,”
Това май ни е най-голямата рана. Все живеем с притеснената идея, че някой ни е освободил или някой друг тепърва трябва да идва да ни освобождава. Все сме завладяни, все сме оковани. Ужасяващата формулировка за роб означава безправно същество, плът за продан. Не, драги българи, ние никога не сме били роби - нито преди, нито сега - и е крайно време да го осъзнаем. Владели са ни, мачкали са ни, правили са опити да ни асимилират, но никога, ама никога не сме били роби. Затова трябва да спрем да се чувстваме такива. Робът не е като някое насила завързано диво животно, което се дърпа да се отскубне от веригите или клетката, за да избяга. За разлика от животното, дори и отвързан, робът се чувства роб. Трябва да спрем да учим децата си, че сме били роби и някой господар е решил да ни махне оковите, заради което да му целуваме ръката докле сме живи. “Българче свободно” ще е това дете, което спира да вижда идоли, на които трябва да се кланя - без значение дали са паметници с автомати или портрети на спасители - от миналото, че и днешни. “Свободен край” е този, в който хората не превръщат някого в господар. Свободата, драги българи, не е дар - като метната кърпа на сватба. Свободата е усещане, отвътре ни идва. Имаме го, още с напускането на утробата. И е престъпно да се оставяме да ни бъде отнемано от противни идеолози и порочни владетели.  

“всичко българско и родно
любя, тача и милея.”

Изкълчихме този вазов апел отдавна. Чалгата се намести завинаги в слуха ни, цели поколения растат с идеята, че слушат български ритми. А те, в най-добрия случай, не са родни, а съседски - сръбски, гръцки, турски. Автентичните обичаи превърнахме в преяждане и подаръци, а наместо тях си измислихме нови. Ледените хора на почерпени мъжкари, например, са съвременна приумица. Няма нищо лошо в нея, но тя не може и не бива да замества нуждата ни от българщина. Всъщност тая пуста българщина трябва ли да е нещо толкова кресливо и потно? Трябва ли да друсаме хоро пред Народния Театър, за да покажем, че милеем за традициите си? И най-вече - никой, ама никой не е посегнал да ни вземе “българското”, че да го браним на шише ракия. Тоя бабаитлък, дето сега го виждам да се надига и да се опитва да ми крещи, че българщината била заплашена от изчезване, е същият, който друса кълки на чуждите ритми. Не е ли по-добре да се кротне тоя впиянчен патриот, да седне до децата си и да им прочете някоя стара българска книга? Душата българска не е с дъх на ракия. Тя е като повея в Родопите - носи гласа ти където си поиска, затова внимавай какво и как го казваш. Ако любиш, тачиш и милееш. 

“Аз съм българче и расна
в дни велики, в славно време,

син съм на земя прекрасна,
син съм на юнашко племе.”
Тук е разковничето, братя, чувстващи се българи. Вазов неслучайно ни е завещал това послание - да мислим за дните, в които сме, а не за дните, в които са били дедите ни. Носталгията към славното минало е като наркотик за патриота - хвърля го в еуфория, но за кратко. Приземяването обратно, в настоящето, е болезнено и го превръща в духовен инвалид - неумеещ да се бори, да отстоява правото си на славно настояще. Време е истинският патриот да осъзнае, че неговото “славно време” не е девети век, а днес, сега. Време е патриотът да се изправи пред собствените си слабости - вътре в татуираните му гърди - и да си зададе важния въпрос - КАКВО направих вчера, за да живея в славно време? КАКВО ще направя утре, за да живее в славно време детето ми? “Дните велики” за всеки от нас са дните, които са ни дадени свише. Грешно е да ги пропиляваме в нега към някакво минало, което няма вече работа тук. Работа тук имаме ние, патриоти.