Рейдио Ха Ха

Началото на 90те. Техническият прогрес в страната на телефонния дуплекс беше в разгара си. Интернет се наричаше вътрешната мрежа между трите компютъра с черно-бели монитори. Принтерът беше с размерите и функциите на тъкачен стан. А заради звука можеше да си помислиш, че е с марка Калашников. В този технологичен бум първата осъществена електронна мечта се наричаше радио. Нямаше частни телевизии, нямаше и професор Вучков, а радиоводещите бяха със статут на звезди. Аз самият започнах в радиото в края на 92-ра, съвсем случайно, с идеята да запълня времето на една прекъсната студентска година. Не ми се получи. Появих се уж за кратко, а радиото промени изцяло съдбата ми. Наричаше се Канал КОМ - една от онези видни пловдивски забележителности от 90-те, които не доживяха да видят новия век. В радиото попаднах на сродни идиоти. Всеки вършеше точно това, което изобщо не може, при това с удивително вдъхновение. Да говориш в ефир не беше кой знае колко трудно. Светва лампа, а за по-сигурно тонрежисьорът от другата страна на стъклото ти дава знак. Ако не си тотален ембацил загряваш, че трябва да си отвориш устата. Какво казваш нямаше особено значение, важното е да кажеш честотата, на която се излъчва радиото. Въпреки това програмната схема беше гъсто населена с наивистични авторски предавания, в които всеки се опитваше да бъде оригинален на всяка дума. С един колега бяхме подпочнали някакво следобедно шоу. Преди всеки ефир се събирахме и правехме сценарий на предаването. Така направихме и в онзи ден. У тях, разхвърляли листове и химикали. Всяка реплика се изписваше с малоумно старание, репетирахме произнасянето й, отработвахме реакции, интонации... Нямаше как това да мине на сухо. Имахме бутилка домашно вдъхновение. Сред плюнки, патос и спорове писането на сценарий свърши заедно с бутилката. Имахме половин час до ефир, а бяхме готови за отрезвителното. В такова приповдигнато състояние на духа и с бодро крива походка влязохме в студиото, хилейки се леко нелепо. Листовете със сценария се изляха върху пода. Колегата се наведе да ги вземе и събори един от микрофоните. Аз се втурнах да му погамам, но не уцелих правилната посока и просто седнах на един стол. Мисля, че имаше микрофон пред мен. Или беше лампа... После отнякъде светна червено. Махащ човек от стъклото. О, да. Здравей. Махнах му и аз. Не, той продължава да маха... А, лампата! О, ние сме! Фък! Шит!
- Здавейте... Тва е Канау... хлъц.... Ком... деведесе и шес... цялу и четери... хлъц.... мегаерца... – мамка му, бяха ми дали по-голям език!
В миг на ужас хвърлих око към сценария, но листовете бяха разпиляни по масата. Нямах идея къде е първа страница, какво е първа, какво е страница и защо ми се повръща, когато виждам сини букви върху бяло. Тогава се сетих, че не съм сам! Помощ! Погледнах наляво и видях колегата. Да, беше там, облегнат на масата, пред микрофона. Спеше.
Спаси ме тонрежисьорът. В един миг се отказа да маха от другата страна на стъклото, дори спря да псува и да крещи, а просто пусна музика, за да преустанови празнотата в ефирното пространство. В това време аз някак си събудих колегата и му пъхнах в ръцете част от листовете на сценария. Песента свършваше. Лампа. Тонрежисьорът маха. Този път влязох без закъснение, при това с картечен откоз.
- Както кадза... хлъц... коегата преди мауку... – той ме изгледа с ужасен поглед. Какво е говорил? Кога? Как?
Бях грабнал лист от сценария, просто някакъв лист, без идея за ред. Четях автоматично, но като влачеща пералня. При това някакви пълни безмислици, извадени от контекст и сценарий.
- ....но, да тчуем мауко муузика... – колегата добави хлъц-а от другия микрофон - ...суедва Маукъл Боутан с парчету...
С разширени от ужас очи тонрежисьорът ми отне ефира и пусна песента по сценарий – нещо на Уитни Хюстън.
В този момент звънна телефона. Вътрешната линия. Погледах го минутка и вдигнах.
- Да?
- Алоу... – гласът на главния редактор. Вцепених се.
- Да?
- Абе.... питчуви... суушам ви тука... вий да не ште пияни бе?
Дори аз го усетих. Той беше по-мотан и от нас.
Преглътнах. И спокойно отвърнах.
- А... Тцъ...хлъц.
- А, ок... шот... хлъц... са притесних нещоу... Ае, бачкайте си...
И затвори.
А аз отидох да будя колегата. Уитни Хюстън свършваше. С писък.





.