майната си

Познавах го бегло. Беше дребен, но набит, наскоро минал 30те. Работеше като оператор в кабеларка, в едно провинциално градче. Работа, нетипична за мястото, в което се намираше. Самият той беше не толкова типичен. Спортист, планинар, начетен, буден човек. Имаше семейство, професия, беше намерил своя малък мир със себе си и света. Намираше ме за приятна компания. Аз него – също. Умееше да говори, да подрежда на вид спокойните си мисли. Оплакваше ми се от простотията, от дребнодушието, от некадърността. Все неща, които и аз виждах наоколо. После се изгубихме. Видях го след време. Беше започнал дребен бизнес, нещо незначително, но в него хвърляше цялата си енергия. Типично за дребен на ръст човек като него. Поговорихме. Спомени от вчера. Надежди за утре. И се разделихме.
После ли? После един ден просто научих за него. От новините.
Рано сутринта в един хубав на вид ден той влязъл в едно чейндж бюро в малкото градче, извадил нож и прерязал гърлото на момичето, което работело там. После взел пушка и хванал гората. Търсеха го доста. Затрудни ги, беше планинар. Но го намериха - скрито животно в плевня. Като във филм. Ама от тези, които няма как да спреш с дистанционното.
Защо ти го разказвам ли? Съдбата се гърчи. Ако ти се размине ще чуеш само свистене. Ако нямаш късмет - ще те перне с опашка. Ще те зашемети, ще те събори или ще те отпрати на майната си. А тя, майната си, е лошо място. Не отивай там. Моля.







.