Сексът и гладът 2.

Албена е курорт на пауза. Сякаш времето се е отбило там някъде в средата на 80те и се е отказало да продължи напред. Случката, която ще ви разкажа, бе в края на едно лято. Минаваше два след полунощ. Централната алея тънеше тихо и сладостно в шоколадова светлина. От двете й страни се разливаха млечни светлинки от съседните хотели, приютили немско хъркане и чешки изпуснати газове. Сергиите, през деня шумни и пъстри, сега спяха, забулени в изтънели от използване платнища. Аз вървях, уж по средата на самотната алея. Вървях си в леко криволичеща посока, след удобно количество изпразнени чаши на фестивално парти. Прибирах се към моя хотел, който беше някъде вляво. Или вдясно. Може би следващия. Или е този?
Точно се бях отчаял, когато от нишата между две притихнали сергии чух първата покана.
- Лона фак?
Почти се спрях. Не от предложението, а от произношението. Мургав английски. Уау. Обаче продължих. Явно и тя, защото само метър по-натам, се чу:
- Фикьен, фикьен?
Олеле! Не зная немски. Тя знаеше почти колкото е нужно. Обаче напразно. Продължих по тъмната алея, в очакване на следваща атака. Не закъсня:
- Еебат хочеш?
Е тва почти ме обиди! На руснак ли й заприличах? Мога да си представя объркването й. Аз просто не разбирах какво ми предлага. Иначе защо да не спирам? Продължих по алеята. А тя по сенките. Защото накрая чух последната надежда в гърлото:
- Ъх-ъх-ъх
Не издържах. И се разсмях.
А тя... милата... беше изчерпала всичките си чужди езици и най-накрая опита с интернационалния език на любовта. Пъшкането.
В случая и то не й помогна. Не че я съжалих. Сигурно същата вечер е прилъгала поне един избягал от спящата си съпруга немски пенсионер.
Но съм й длъжник.
Трябваше да й платя за настроението, с което си легнах.





.