глАД

Видях глада. Беше с дънки на овехтели петна, боси закърнели нозе и болезнено полепнала риза. Седеше в сенките на една стара колкото него градинка и държеше бурканче. Бъркаше вътре. Методично, съсредоточено, спокойно. Опитваше да достигне с нокът до малкото останало червено по ръбчета и улейчета. После внимателно вадеше пръст и го отправяше със сериозно старание към устата си. Облизан нокът. Без възхита, без излишен патос. Лютеница. И каквото има под този нокът.
Гнус ви е. А него не го е гнус. Нито от този, който е захвърлил този изпразнен от лютеница буркан. Нито от кучето, за което това вече е било находка. Не го е гнус дори от себе си. Той е стигнал до там, където няма отвращение, няма погнуса, няма хигиенни навици. Има само глад.
Какво усещам, когато казвам „гладен съм”? Стържене в стомаха, повик за разходка до кварталния магазин, кръчма или просто хладилника?
Това не е глад. Това е навик за хранене.
Благодаря Му, че го имам.






.