тъпотъжно
Умората седеше удобно на клепачите му и си клатеше краката. Беше малка умора и затова петите й не достигаха още до зениците му. Бяха й обещали, че като порасне ще може да рита очите му. Болезнена умора. Такава искаше да стане. Да може да уцели с един ритник зеницата му и да накара очната му ябълка да се разтресе като желе в черната си дупка. Само да порасне... Разклати пак левия си крак. Със засилка, назад. Ми не става. Не го докосна дори. Само му стои на клепачите. Бяха й обещали, че като стане истински голяма умора ще гледа как...
Изведнъж светът се обърна с джобовете нагоре и умората се оказа без почва под краката си. Започна да пада. Все по-падаше и падаше докато накрая се размаза в беззвучно пльок върху бяла чаршафена повърност.
Никой не й беше казал, че умората води до сън. А сънят затваря очите.
Тя беше малка умора.
На малките умори не се казва всичко.
Коментари
Тя се казваше Мисъл и също мечтаеше да стане болезнено-натрапчива Мисъл когато порасне. Мечтаеше да е обсебваща, тревожна..., мечтаеше да достигне и до най - затънтения неврон в мозъка му, но все още беше прекалено слаба. Те двете с Умората бяха сестри по природа. Из между двете обаче, Мисълта беше амбициозната. Тя не спираше да твори и не си губеше времето в жалки опити да пребори съня. Той знаеше това и съзнателно обръщаше повече внимание да контролира Мисълта, отколкото Умората.
И така, Умората умря преборена от съня и този път, и тази нощ, а Мисълта зачака търпеливо поредното възкресение на своята сестра - до следващата вечер, до следващата трудна нощ.