паузиране

Виждаш ли ги? Те са навсякъде. Вървят на твоето дясно, пресичат на моето ляво, дишат другия квадратен метър въздух. Изпускат покрай нас въздишки, газове, автобуси, планове, мечти, цели, намаления.... Виждаш ли ги? А, ето, виж онази отсреща. Сега ще пресече, но се оглежда първо. Надясно и наляво. Не знае, че улицата е еднопосочна. Погледът й е забит долу, до краката. Ползва го за бастун. Иначе не е много възрастна. Може би е малко по-голяма от теб. Къде ли отива? Отмина те. Ухаеше на вчера. Неприятно, знам. Кашлицата ли те обърна надясно? Да, кашля мъж. Средна възраст, среден ръст. Сако, с провиснал десен джоб. Вътре е цялото му настояще. Ключове за апартамента, за колата, телефон. Колко ли номера има в указателя? 10? 20? 50? Спря се. Май се загледа в магазина. Ако влезе ще купи ли хляб или онзи от сряда е още ок? От магазина излиза майка. Не е с дете. Но е майка. По лицето й има мисли. В ръцете – дамска чанта, кафява изкуствена кожа. И торбичка от найлон. А вътре - сирене, хляб, кайма, твърдо смес. Тръгва наляво. Дали живее в онази кооперация? На третия етаж? Остъклена тераса. Отива й.
Я чакай. Зяпаш тези хора от одеве. А дали те са погледнали теб? Дали знаят, че до преди малко не искаше да си тук и да ги гледаш. Искаше да си в колата, да профучиш покрай онази жена с бастунения поглед преди тя да пресече улицата. Да заглушиш с ауспух кашлицата на онзи с провисналия джоб на сакото. Да окъпеш в прах торбичката с хляб, сирене и кайма смес на онази майка с остъклената тераса.
Какво толкова? Някакви хора, на някакво място, безмислено чужди за теб. Точно толкова колкото чужд за тях ще останеш и ти. Достатъчно сам си достатъчно себе си.
Но има нещо простичко. Отвори очи за незначителните неща, за да си сигурен, че няма да пропуснеш нещо значително.
Не бързай толкова. Намали малко. И повярвай.
Животът ти не преминава. Ти преминаваш покрай него.