unUSUAL SUSPECT

Беше преди 8 години. Тогава карах един мерцедес с мъдростта и поведението на гранитен паметник. Точно седнах в изтърбушеното му сиво кресло, когато някой отвори вратата до ухото ми и чух простичкото, но удивително:

- Излез от колата, бавно!
Беше униформен. Държеше вратата и ме гледаше с криво надървен поглед. Не му отвърнах със същата любов. Просто излязох сковано.
- С лице към автомобила!
Командата дойде от втори герой, само че цивилен, с черти на тъпоъгълен триъгълник. Обърнах се към колата и в този миг две ръце ме опряха на покрива, а после ме опипаха като в евтин филм. Нищо еротично, за щастие.
- Така. Дай си документите. Бавно.
Цивилният. Бръкнах внимателно за личната карта и му я подадох. А той съсредоточено я зачете. После я прибра в джоба на сакото с провиснали джобове.
- Така. Сега тръгваме.
Понечих да запитам нещо, но цивилният просто обърна ревера на сакото си. Значка на НСБОП. Сигурно ги продават по Интернет, но тази изглеждаше изтъркано истинска. Под лъжичката ми леко забълбука. Преглътнах.
И потеглихме по малката уличка. Пеша. Дори не посмях да попитам къде отиваме. За момент се зачудих дали трябва да съм им благодарен, че не ми сложиха белезници. Ама се спрях. Беше рано за стокхолмски синдром.
Униформеният леко изостана по улицата, извади радиостанция и започна тихо да докладва. Успях да чуя откъслечни фрази - «да, хванахме го», «не, сам е», «не, няма нищо в него», «да, идваме».
Излязохме на булеварда и в този миг до нас заораха гуми на полицейска кола. От нея рязко изскочиха още трима униформени, както и едно костюмено човече, което застана пред мен, на сантиметри. Беше отчайващо нисък. Не че аз съм кой знае колко висок, но този дребният трябваше да рискува вратните си жили, за да държи погледа си в челото ми.
- Взехте ли му документите?
Говореше на тях, без да откъсне поглед от мен. Фиксираше ме с мътно сини очички под обилно рунтави вежди. Беше смъртоносно дребен и опасно набит.
- Така... – започна и той. Май са наблегнали на тая дума в обучението им – Отиваме в районното.
Вече бях свикнал с усещането за чувал, но в мига, в който си представих как ме товарят в патрулка и ме карат в полицейско управление, се съвзех.
- А-а-а, момент... – няколко чифта очи със свалени предпазители се отправиха към мен, но продължих – Не знам за какво ще ме водите в районното, но искам само да помоля после да ме върнете тук, че колата ми е паркирана ей там...
Настъпи неловко мълчание. Дори ми се стори, че някои от тях се замислиха. Боже, какво им причинявах тая вечер... Стокхолм, здравей.
- Така... – малкият обезвреди напрежението – Ти, ти, и ти. Идвате с нас.
После се обърна към мен.
- Отиваме с твойта кола.
Нямах време да зяпна. След минута се натоварихме в мерцедеса. Отзад стояха двама от униформените и дребният между тях - отпуснат член по средата на две напрегнати топки. Отпред вдясно се разположи цивилният със значката от НСБОП. Арестуваният бях аз. Но шофирах. При това за пръв път в живота си без да ми пука. Наредиха ми да карам по забранени улици, в насрещното, дори минах на червено на едно празно кръстовище. Яко, липсваше ми само син буркан.
- Мога да се закълна, че си ти.... – смотолеви пак оня вдясно.
Той не спираше да ме зяпа. По изражението му личеше, че изживява дълбока професионална драма. Съжалих го. Направо бих си признал, ако знаех какво.
Пристигнахме в районното в пълно мълчание. Вкараха ме в една стаичка метър на два и ме настаниха в продънено кресло. Всички изпълзяха нанякъде, а при мен остана само моя човек, с тъпоъгълната мутра. Облегна се на ръба на бюрото и кръстоса ръце. Лицето му беше празно от съдържание. Само очите му имаха мисия - да ме държат притиснат към креслото.
Изведнъж загрях. Нямах основание да се чувствам виновен и явно това ги объркваше. Бяха свикнали да надушват виновниците. Ако се съди по аромата на креслото, вината ухае на спарено.
Вратата се отвори рязко и в стаята влезе дребният. Застана пред мен и изпъшка.
- Може да си ходиш.
Изправих се внимателно.
- Не съм арестуван вече, така ли?
Онзи изсумтя.
- Абе кой е казал, че си бил арестуван? Просто отговаряш на описанието. Трябваше да те проверим.
После ми обясни. От месеци се опитвали да го хванат. Накрая затегнали обръча. Получили информация, че е в една къща в района на моя офис. Точно щели да го закопчаят и той духнал. Минути по-късно видяли мен, който отговарям на описанието на онзи, да отварям колата си.... Другото го знаех.
Дребният въздъхна, сбърчи оклюмалите вежди и ми върна личната карта. Имах усещането, че ми я връчва официално. Почувствах се горд член на обществото. Отново.
После онзи просто се изнесе от стаята. Дори не ми каза довиждане.
- Кво работиш?
Тъпоъгълното ченге. Бях забравил, че е в стаята. Подадох му визитка. Онзи я загледа с недоверие. Нормално, беше на английски.
- Ъ-ъ-ъ.... някакъв директор?
- Ами да, творчески.
- Фирмата с кво се занимава?
- Правим реклами.
- А, верно ли? Кви реклами правите?
Тоя въпрос ми е любим. Хубави реклами правим, кви други.
- Моята жена много гледа реклами – продължи да говори онзи докато палеше цигара. Изведнъж го осени гениална идея – Абе, дали не може да я уредиш там да работи нещо в рекламата?
- Ами... с какво се занимава тя? – проявих любезно любопитство.
Онзи ме изгледа изкъсо.
- Медицинска сестра е.
- Става. Добър бекграунд е тва.
Не ме разбра, но му хареса.
- Я кажи някоя реклама дето си я правил?
Бях почнал да му ставам симпатичен.
- Ами... например тая с Део, който целува една жаба...
Почнах скромно. А лицето на онзи грейна.
- Ха, ама тва е любимата реклама на жената! Я чакай малко....
Хвана телефона на бюрото и набра ритмично.
- Алоу, ко праиш... а, ясно... абе, знаеш ли кой арестувах тука... ами оня дето е правил жабата! Аха... Ама май не е виновен... Аха... Хубаво, аре чао.
Излязох навън, този път сам и свободен. После в колата свалих сенника и погледнах огледалото. Аз бях.
Забравих да ви кажа. Онзи, на чието описание съм отговарял. Търсели го за убийство.






.
илюстрация за блога - Ана Младенова