скреч

Проверявам тъмнината за петна от отминали сенки. Ако намеря ще търкам. С пръсти. Докато кръвта от олющената ми кожа се впие в тях и ги зарази нелечимо със забрава. Тъмнината не поглъща сенките завинаги. Изплюва ги всяка сутрин, когато слънцето изпълзи от небесното си нищо и реши да се раздава. Тогава сенките тръгват като зомбирани спомени по земята и жадуват живот. Затова ще им даря пръстите си. И ще търкам. Докато не изтрия сенките. Кожа след кожа. До нищо.





.