Мрънличка

Тя знаеше на какво мирише баща й вечер, когато се навеждаше да я целуне за лека нощ. Не й уцелваше бузката. Все я лепваше по нослето или ушенцето. А Мрънличка затваряше бързо очи и се обръщаше на другата страна, за да се избърше във възглавницата. По някое време мама влизаше на пръсти. Лесно беше да я излъже. Просто дишаше така, че да си чува дъха. На излизане майка й притваряше вратата внимателно, за да не я събуди. А Мрънличка ококорваше очички във възглавницата и затаяваше дъх, колкото да чува само тупкането на сърчицето си в завивките. И почваше да чака.
Случваше се всяка вечер. От другата стая, някак приглушено, се чуваха родителите й. Говореха един през друг. Все по-бързо и по-високо. От време на време някой повишаваше гласа си, а другият бързаше да го заглуши. Мрънличка разпознаваше по-високите откъслечни фрази. „Престани”, „колко пъти”, „писна ми”, „край”. Познати думи в непознат сценарий. Тя не разбираше какво си казват. Но внимаваше за краткия миг, в който те замлъкнат. Сега! Мрънличка си поемаше силно въздух и започваше да мрънка, все едно бълнува на сън. Миг по-късно в стаята влизаше майка й. Тихо, на пръсти. Присядаше до нея. Галеше я, докато млъкне. Мрънличка се размърдваше със силно стиснати очички, примляскваше ефектно и започваше да диша равномерно и дълбоко. А майка й не спираше да я гали. И да подсмърча. Мокра капка падаше отнякъде върху бузата й, но Мрънличка не смееше да помръдне. Нали спи.
Казваха й Мрънличка.
Всяка вечер мрънкала на сън.








.