Айл би бак!

Ако не влизате за пръв път в този блог със сигурност знаете историята за моята сергия. На нея продавах корекомски лъскавини на зажаднелия за дребни удоволствия българин в началото на 90те. Сергийката ми беше бутик за онова време. Бранд до бранда. Някои от тях бяха лесни за произнасяне. Малборо (дори на галено Боро), кемъл (дублетна форма - Камéл), ригли сперминт (доста притеснително), сприте (точно така, спрайт), дори зуп (за по недосетливите - 7up). Някои, обаче, бяха жив кошмар за прочитане. Например цигарите «Peter Stuyvesant». Истинско чудо беше, че хората се престрашаваха да си купуват от тях. „Може ли една кутия Петер Стюйвесант?”. Ужасна реплика. Чувах я всеки път, когато някой си мислеше, че е просташко да каже „дай едни от тия”. Българинът трябваше внезапно да свикне с чуждите езици, които ни заливаха отвсякъде. Чуждият език вече не беше само руски.
Ну, плохо.
В същото време всекидневно около сергията ми се навърташе едно дребно, мургаво, генетично мръсно хлапе, което посрещаше усмивката ми с:
- Гудморнинг!
А преди да изчезне просто излепваше:
- Айл би бак!
Или пък:
- Аста лависта, бейбе!
А често използваше и:
- Шоу ми дъ мъни!
Давахме му. По малко. Беше на около 8. Цигане, родено щото ей така. И така живеещо. Не можеше да смята, чете или пише, но използваше страхотни английски фрази, при това съвсем на място. Репликите, естествено, бяха познати на всички ни. Просто пускаха цигането да стои на топло и сухо в кварталното кино. А то гледаше десетки пъти филмите, без да може да прочете субтитрите. И попиваше английските фрази.
- Бооонд. Жеймс Бооонд!
Така се представи в онзи горещ летен ден. Беше по къси сиво-мръсни панталонки, полуживи джапанки и гол до кръста, намокрил се почти целия на чешмата на автогарата отзад. Вървеше по тротоара и пръскаше минувачите. Явен спектакъл за нас, продаващите зад сергиите. И си беше смешно. Някои от хората се прикриваха с ръце, други побягваха ужасено. Все пак ги пръска малко мръсно циганче, сигурно водата е заразена или поне мирише на скапано. А отгоре на всичко викаше:
- Юл би дед!
Една дебела лелка получи порция пръски по овалната си рокля от пъстроцветен отврат. Това явно я ужаси, но тя не загуби присъствие на мощния си дух, а просто замахна с дамската си чанта по посока на цигането. И то, естествено, отскочи. Само крачка встрани. Но достатъчно, за да стъпи на улицата.
После всичко стана доста бързо. И доста ужасно.
Микробусът точно паркираше до тротоара, когато малкото мокро мургаво нещо просто се напъха под гумите му. Спирачките бяха заглушени от писъците на всички, които видяхме.
Беше жив. Гумата беше минала през бедрото на левия му крак. За щастие болницата беше на две крачки и просто го отнесохме там.
Вкараха го веднага в операционната и започнаха да му събират бедрото. После отнякъде се появиха родителите му. Дошли да видят стоката си. А ние си тръгнахме.
Не го видяхме повече.
Минаха месеци. Бях преустановил работа на сергията, отидох да следвам в София. За един уикенд бях в Пловдив. Навън бе почти зима. Студът бавно стягаше земята в болезнена мимика. По улиците забързано пъплеха сгушили се в себе си хора. А аз чаках на автогарата автобус, който да ме отнесе към един още по-необичащ ме град.
Тогава изведнъж го видях. Същата щръкнала навсякъде коса, бели зъби, мургави устни. И може би малко по-висок. Вървеше към мен. И куцаше.
Позна ме. Спря се и ме погледна някак ухилено без умисъл.
- Гуд морнинг!
Попитах го как е. Бил „окей”. Не му ли е студено? Само цъкна. Бил „окей”.
Не му повярвах. Беше облечен в тънко горнище на анцуг, с окъсани краища и избелели цветове. Бръкнах в сака си и извадих второто си зимно яке, което бях помъкнал към София. Старичко, но любимо.
Малкият се ухили. Стоеше му леко нелепо, но като му навих ръкавите беше... „окей”. Той се врътна и беше на метър, когато го попитах как му е крака и защо още куца.
Спря да се хили.
За пръв път чух да говори на чист български, без типичните английски фрази.
- Не става. Казаха, че може да го режат.
После нави левия си крачол и ми показа. Гангрената е лилаво гнусна.
Не знам как съм реагирал. Май никак. А той пак се ухили.
И миг преди да изчезне завинаги от живота ми каза:
- Айл би бак!
Замълчах. "Окей" е чужда реплика.







.