ЩЕ БЪДЕ, ЩЕ

 

“Джена, телепортирай ме” си остава филмовата реплика, по която съм въздишал най-много като невръстен, въображаем осми член от групата на Блейк. Попивах ненаситно книгите на писателите-фантасти Кир Буличов, братя Стругацки и Айзък Азимов. В съзнанието ми бъдещето представляваше мечтано съвършенство, в което не се движим по асфалт, а облаци. В аналоговата сивота на осемдесетте години на миналия век моите кумири бяха робот на име R2D2, двуметрова полу-маймуна с патрондаж и космически кораби, напомнящи на автоматични перални. 

Когато за пръв път майка ми получи такава пералня, придърпа табуретката, седна срещу нея и един час не мръдна - вторачена във въртящата се вселена от мокри цветове. На въпроса ми какво прави, отговаряше замечтано “Как какво… пера!”. Стоеше свита на ниска табуретка пред подскачащата “Перла”, без да прави нищо. Не само защото беше свикнала, че прането е ръчен труд, просто автоматичната пералня беше нейната осъществена научна фантастика. 

Личните ми сблъсъци с бъдещето започнаха с електронния часовник и ми донесоха облекчение. Класическият циферблат изискваше доста сериозно замисляне за определяне на времето, противно на всяка детска логика. Наистина, замислете се - шест понякога е шест, но друг път е трийсет, четири е двайсет, а девет може да бъде петнайсет… Да, електронният часовник бе спасител от бъдещето. Моят беше без копчета за калкулатор, за съжаление - в класа един съученик имаше такъв, всички му завиждахме. Но пък като задържах единия бутон на дисплея светваше лампичка, което си беше истинска телепортация, нищо че смъкваше чувствително живота на батерията. 

Като стана дума за батерии - веднага се сещам за любимия уолкмен, който представляваше преносимо пластмасово гнездо за аудио-касетка и слушалки с меки накрайници - всичко това в небесно-син цвят. Батериите почти издържаха да изсвирят едната страна на касетката - като я обърнех почваше да заваля и вие, но пък каква гъзария е да отидеш до хлебарницата за един бял “Добружда” докато слушаш “Иръпшън” или “Бони М”. 

Между другото, касетките за пръв път превърнаха музиката в достъпен наркотик. Презаписвахме, изтривахме, добавяхме. Двукасетъчен касетофон вкъщи означаваше, че си дилър - истински бог, който може да прехвърли музиката от една касетка на друга. 

Въпреки това не ревахме много като се появиха компакт-дисковете. Лъскавите плоски кръгчета бързо ни завъртяха главите. Имаше нещо извънземно в тях. Известно време след това се появиха и първите диск-чейнджъри за автомобил. Зверска гъзария - кутия в багажника, в която има няколко гнезда за дискове. Сменяш музиката от плеъра в таблото и се молиш да не друса много по паветата, защото парчетата почват да заекват неприятно. 

Съвсем се пренесох в бъдещето с компютрите, естествено. Като ученик имах сблъсък с “Правец”, но черно-белият му свят ми беше показал основно магията на играта “Каратека”, а от онзи невъзможен език “Бейсик” така и не успях да науча повече от две команди. 

Помня като докараха първия компютърен сървър в радиото, където бях започнал работа, съвсем в началото на 90те. “Ай Би Ем”, доставка за няколко хиляди долара, директно от Щатите. Опразнихме една стая, за да поставим белия куб с размери на фризер. Страхопочитанието ми към този уред беше несравнимо. Имах усещането, че лично Йода го е извадил от дълбоката река, с помощта на мисълта си. Всъщност изобщо не ми достигаше въображение да си представя какво точно може да прави този бял гигант, който отделяше звуците и топлината на няколко акумулиращи печки. 

Скоро след това нещата станаха съвсем футуристични - закупих си първия личен компютър. Имаше копче за “турбо”, което ми даваше усещането, че ще се лети, но май не се отразяваше никак на бързината, с която едва се отваряха файловете от шумната дискета. На тази машина от бъдещето натраках първата си книга, докато пишещата машина “Марица” гледаше ревниво изпод леглото. 

Някъде по това време модерният свят ми предостави пейджър, което беше малка досадна твар, която ми предаваше съобщения от потърсили ме наглеци, с които се свързвах като им звънна обратно - обичайно хвърляйки пари за вече станалите скъпички улични телефони. Да, общуването започна да се превръща в скъпо удоволствие, но цена нямаше гордостта да държа в ръцете си първия си мобилен телефон. Като казвам ръцете си, наистина имам предвид и двете - първата ми слушалка не се събираше в джоб. 

После по някое време, около 96та, влязох в интернет и не съм излизал от тогава. 

Всичко това се случи пред очите ми - в моя, а сигурно и във вашия живот за някакви 15 години. Последвалите 30 изцяло промениха всичко. Животът ни днес е технологично съществуване. Почти няма дейност от ежедневието, в която да правим нещо изцяло аналогово, а вече няколко поколения стават възрастни без да помнят изобщо онзи, предишния свят.

Всъщност последното столетие от съществуването си човечеството отдели на важната цел да превърне машините в хора - с тайната идея те да го заменят в много дела. Това вече е факт. Машините произвеждат, работят, създават. Само че паралелно, и сякаш без да усетим, човеците се превърнаха в машини. Все по-бездушни, ръководени, зависими или лесно заменими индивиди. 

В последните години влязохме в нова фаза. Започваме да осъзнаваме завършената си метаморфоза все по-болезнено и вече се оглеждаме за изход. Дори не си даваме сметка за това, но вече търсим пътя, който ще ни отведе обратно към човешката ни същност. Това ще мине през преоценка на нещата, които ни правят хора - например да преоткрием емоциите, силните чувства и да отпушим тяхното изразяване. За съжаление тези емоции не са само положителни. Ръка за ръка с щастието, любовта и емпатията вървят завистта, подлостта, омразата. Това е причината в момента бурните емоции с всякакъв оттенък да вилнеят не само в душите, но и в поведението ни. Да си крещим в лицата, да се хващаме за гушите, да рушим сякаш собствения си свят, но и да ставаме по-състрадателни, да помагаме повече, да мислим за другите. Цената на този катарзис, през който минаваме, е висока. Но ще трябва да я платим. 

Моето лично откритие от последните години е, че живея във фантастичните книги от детството ми. И щом е така - правилата за живот трябва да бъдат също извадени от тези овехтели страници. Да си припомним Трите закона на роботиката, написани от Айзък Азимов:

1. Роботът не може да навреди на човешко същество или чрез бездействие да причини вреда на човешко същество.
2. Роботът трябва да се подчинява на заповедите, получени от човешки същества, освен когато тези заповеди влизат в противоречие с Първия закон.
3. Роботът трябва да защитава съществуването си, освен когато това влиза в противоречие с Първия и с Втория закон.

А сега направете малък експеримент - заменете думата “робот” с думата “човек”. Ще осъзнаете, че всъщност тези правила са достатъчни, за да направим нещо много важно. 

Да се превърнем отново в хора. 

 

 

 

 

 

.

.

.

.

.

.

статията е писана за списание BusinessGlobalMagazine