ЗЛЕ ПРОЧЕТЕНАТА ПРИТЧА

Сигурно сте чували тая притча. На смъртния си одър, един старец завещал на сина си единственото, което имал – стар скрин с две чекмеджета. Преди да издъхне, му прошепнал:

- Синко, този скрин е вълшебен, но го използвай разумно. Когато си много зле – отвори лявото чекмедже. Когато си много добре – отвори дясното. 

Минали години. Животът на сина тръгнал зле. Чума покосила животните, река заляла нивата му, пожар изпепелил половината къща. Сетил се синът за вълшебния стар скрин. Застанал пред него, поел дълбоко дъх и отворил лявото чекмедже. А вътре имало само една малка хартийка, с надраскани на ръка думи – „Спокойно, синко, това ще отмине.“

Ядосал се синът на покойния си старец и треснал чекмеджето. После забравил за скрина и навил ръкави. Съборил опожарената къща и вдигнал нова, по-хубава. Отгледал стока, цяла ферма направил. Потръгнало му - дори се задомил с най-хубавата мома в селото, а тя двама здрави сина му родила. Животът бил прекрасен, чуден. Сетил се синът пак за оня стар скрин на баща си. Застанал пред него, нахилил се доволно и отворил дясното чекмедже. Вътре имало само една хартийка, а на нея надраскано – „Спокойно, синко, и това ще отмине“.

Хубава притча. А ние как сме днес? Май от години страдаме и се вайкаме, че сме много зле. Истината я удави придошлата река на лъжата, чумата тръшна правдата, пожарът на простотията изпепели де що имаше здрав разум. Вълшебното чекмедже го видяхме на снимка - пълно е с наши пачки, ама то самото е чуждо. Живеем в битова и душевна немотия заради тия или ония, все тая. Не правим нищо – нито гоним правдата, нито търсим сметка от виновните, нито искаме да взимаме решения. Търпим, ревем, псуваме и чакаме нещо да се случи по магичен начин. Грозният живот ни кара да отместваме очи с погнуса и да си казваме, че няма смисъл да правим каквото и да е. Понеже нищо не зависи от нас. А дори и да се оправи, животът пак ще се развали.  

Да, на пръв поглед онази притча говори за това колко е преходно всичко – и доброто, и лошото. Мъдростта в нея, обаче, е по-дълбока.

А ние сме свикнали с плитките неща. Лесно приемаме, че когато сме зле, е виновна съдбата. Виним я за страданията си и чакаме от нея да ги поправи. Да прочетем ли пак притчата? Когато синът е бил много зле, вълшебният скрин не му е оправил живота. Трябвало е той самият да навие ръкави.