ПЕТЕЛЪТ Е РАЗЛИЧЕН

 

 

 

 

Тази история се случи в едно срамежливо градче с въздишащи комини, точно когато зимата го беше стегнала в хладната си коледна прегръдка. Стъпките на малцината неслучайни минувачи скърцаха по снежните улички покрай бледо-жълтите, еднакво триетажни кооперации. Пред всяка имаше миниатюрна градинка зад заскрежена ограда с незаключваща се порта и приземни гаражи, пълни с нацепени дърва и стари, все някому важни вещи.

Насред смръзналата сутрин на една сряда старият ерген - петелът от първия етаж на една от тези кооперации - се събуди, както винаги, последен. Сънливото му дрезгаво кукуригане от хола с известно закъснение оповести раждането на още един ден, в който да не се случи нищо. Стопанката на нещастния пернат самотник беше леля Дима - дребна женица, прекарала на първия етаж целия си подреден, прилежно сгънат в спомени живот. Петелът беше нейният домашен любимец, закупен преди години на пазара - от един циганин, който не спря да повтаря, че дребното пернато е миниатюрно бижу - нямало да расте много и не се нуждаело от харем с кокошки. Декоративен бил петелът, нещо като домашна котка с пера. Това си беше лъжа, но доверчивата леля Дима прозря истината едва след известно време, когато петелът стана внушителен пернат самец, а липсата на кокошки го превърна в нервен и сприхав съквартирант. Червеният гребен стоеше върху опулената му глава като кървава корона, а властната му осанка често се издигаше на парапета на терасата. Оцъклените му очи следяха всяко помръдване на съседните пространства, а червената му виснала папионка трепереше от неприкрито клюкарско вълнение. С еднакво любопитство петелът наблюдаваше как съседът от третия етаж отчаяно не може да запали бензиновия трион пред гаража си или как онази баба хвърля кашлицата си през прозореца на втория етаж, докато пуши на чист въздух.

“Този петел е различен” обясняваше леля Дима на всеки, който я питаше защо го отглежда вкъщи. Пред чуждите хора жената проявяваше завидна гордост от избора си да споделя малкото овехтяло апартаментче с петел. Понякога дори демонстративно показваше колко е привързана към пернатия си компаньон - изсипваше шепа суха царевица в металната купичка и я поставяше на парапета на терасата. Петелът подскачаше в перушинест тежък полет, кацваше горе и ритмично начукваше острия си клюн в зърната, а леля Дима предпазливо позираше до представителната му бухнала опашка - за пред очите на съседите. Когато оставаха насаме, обаче, връзката им изглеждаше различно. Петелът беше окупирал хола и третираше леля Дима като вражеско лице. Преследваше с гняв целия й път през дневната. Тя успяваше да се измъкне невредима само защото не спираше да реди “Отче наш”, стискайки в длан потъмнялото от годините сребърно кръстче на врата си. Петелът, който съвсем не стана домашна котка с пера, ами огромен наперен клюнест мъжкар, никога не се превърна в истински любимец на леля Дима. Случи се точно обратното - тя стана негова собственост, подвластна на необуздания му характер. За нея той беше личен, истински демон. Затова прие отглеждането му като мисия, изпратена й свише. Всеки ден се престрашаваше, прекръстваше се и влизаше бавно в хола, присядаше кротко на ъгъла на дивана. Петелът я гледаше изнервено, подскачайки от крак на крак, а тя отваряше избелялата дебела книга в ръцете си и четеше от Светото Писание. Тихо, равно и почти спокойно, въпреки че стоеше на тръни, готова да скокне и да забегне в кухнята, когато петелът се разврещи и започне да я гони с разперени криле. Точно това се случваше всъщност. Пернатото изтърпяваше някак първите две-три минути екзорсизъм, но когато леля Дима стигнеше до “Вземете Моето иго върху си, и научете се от Мене, защото съм кротък и смирен на сърце и ще намерите покой на душите си”, петелът просто не издържаше. Скачаше и започваше да размахва криле, а клюнът му зяпваше в гърлен писък, сред перушина, прах и страх.

Иначе тази сряда трудно влизаше в определението “обикновен ден”, защото беше Рождество - празникът, който осмисляше отиващата си година, даваше надежда. Появата на младенеца носеше чистота и невинност, която изпълваше сърцето на леля Дима с блаженство. Всяка година посрещаше светлата новина с признателен поглед към небето, събираше пръсти и чертаеше невидимия кръст по себе си. Исус беше спасителят, който раздаваше своята щедра милост към всички, но малцина му отвръщаха така отдадено, както го правеше леля Дима. Вярващата жена беше зачеркнала за себе си всички дребночовешки страсти още като млада. Живееше сама, не сподели с никого нито дните, нито себе си. Скоро щеше да завърши своя трудов стаж - тихо, порядъчно и прашно - в канцеларията на местния завод за велпапе. Вечер се прибираше у дома, измиваше очи от мръсотията на света, а после присядаше пред иконите, подредени до хладилника. Благодареше Му, разказваше, споделяше. Годините натежаха в нисичкото тяло на леля Дима и това беше единственият белег за отминаващото време. Защото нищо друго не се променяше около нея. Овехтяваха вещите и бръчките й, но не и любовта й към Божия син, който се раждаше за нея всяка година, отново и отново.

Подготовката за Бъдни Вечер беше кипнала вълнение в иначе къкрещото ежедневие на леля Дима. Цял ден бе шетала в спретната кухничка, омеси малка содена питка, сви три големи сарми, напълни дребните чушки с боб. Винаги на този празник готвеше нечетен брой различни ястия, но по малко, колкото за табиета да има. Святата вечер прекара отново сама, поседнала пред малката маса в кухнята. Запали тамяна и прекади из къщата, за ужас на петела. Дори неговият демоничен гняв, обаче, не опорочи тихата вечер, в която Бог се ражда, за да спаси леля Дима. Както винаги на Бъдни Вечер, тя бутна още една цепеница в старата печка, която топлеше кухнята и поседна на твърдото миндерче до прозореца, в тихо очакване. Силите й бяха на изчерпване, сигурно заради приключващите пости. Затова и не усети как просто се сви на миндерчето и кротко заспа.

Събуди се от онова закъсняло кукуригане в хола, насред смръзналата сутрин на този ден, който за петелът беше обикновена сряда. “Честито Рождество”, каза на себе си леля Дима, изправи се и се прекръсти преди да отвори изцяло очи. Беше се схванала от спането на твърдо, не че й беше за пръв път. Откъм другата стая се чу пърхане на криле. Петелът сигурно беше скочил от наблюдателницата си на секцията и беше кацнал върху дивана, където обичайно си почистваше перата - минавайки през тях с клюна си, едно по едно. Сърцето на Леля Дима отиде вдясно. Точно сега ли трябваше да влиза, за да вземе оня поднос от шкафа? Пернатото ненавиждаше да му прекъсват сутрешния тоалет. Жената изчака няколко минути, а после иззу чехлите си и много внимателно натисна дръжката на вратата. Бравата беше стара и изскърца като захабена става. Леля Дима пристъпи на пръсти в хола, но в този миг петелът рязко извади перчем изпод крилото си, опули кръглите си огньове в нея и закрещя, все едно го колят. После вбесено подскочи и демонстративно прелетя метър нагоре - върху секцията, откъдето застрашително започна да трака с клюн. За разлика от друг път, леля Дима стоеше абсолютно закована на мястото си, не хукна към кухнята. Не гледаше и към петела. Погледът й беше залепнал като върху горещ котлон - в една точка на дивана. Тя бавно вдигна събрани треперещи пръсти към челото си и ги опря - първо в дясното рамо, сетне и в лявото… Устните й беззвучно отправиха зов към небето. Там долу, на дивана, където допреди секунди беше кукнал петелът, върху захабената тапицерия, сега стоеше едно самотно, бяло яйце.

Първият, на когото се обади, беше сестра й. Малко несвързано й обясни, а кака й имаше три внучета върху главата си по празниците, но въпреки това успя да изкаже своето съмнение. “Петлите не могат да снасят, Дима” беше категорична сестра й. “Изморена си, трябва да си починеш” завърши назидателно тя преди да затвори любезно. Леля Дима беше сложила яйцето на масата пред себе си. Беше млечнобяло и едро, все още топло, с малки перушинки върху гладката си черупка. Напълно истинско, реално, току що снесено от нейния петел. Тя не беше глупава, нито луда. Просто се прекръсти отново и викна съседа от третия етаж. “Не ме учудва, че и петлите почнаха да снасят” отсъди той, след като видя бялото яйце на средата на малката й кухненска маса. Пенсионираният военен дръпна една кратка реч, в която обясни ясната връзка между сриващите се семейни ценности и либералната зловредност на сексуалната разпищоленост. Не с тези думи, разбира се. Но поне твърдо отсече, че “петелът е сбъркан и явно иска да е кокошка, обаче не е”. Съветът му беше повече от категоричен - не трябва да се толерира тази проява, затова е добре да се правим, че нищо не се е случило - “Яйцето просто не съществува и туйто.” Малко по-различна беше реакцията на голямата племенница, която хлъцна от възхита от другата страна на телефона и каза, че имала познат в телевизията и можела да му се обади. “Може да станеш известна, лелче” беше реплика, която съвсем не помогна. Иконите до хладилника бяха мълчаливи. За пръв път леля Дима имаше усещането, че не гледаха нея. Бяха се вторачили в малката кухненска масичка и онази странна, необяснима, противоестествена рожба на обсебен петел.

Рождество беше кротък празник. Снегът трупаше тишина върху малкото градче. Глъчката стоеше на топло - зад запотените прозорци на еднаквите бледо-жълти кооперации, над обилни обедни софри. Натежалите маси се разтягаха, мъкнеха се допълнителни столове, ръцете с вилици се прескачаха над претрупаните чинии за гости и пълните кристални чаши, извадени специално за празника. Но в апартамента на леля Дима беше тягостно тихо. Дребната женица се прекръсти и влезе в хола. Пернатият демон, възкачен на покритата с изсъхнали бледи изпражнения секция, я погледна с позната неприязън. Кървавата корона над оцъклените му очи царствено потрепваше. Леля Дима поседна на ъгълчето на покрития с пера мръсен диван и отвори вехтата, най-важна книга. Зачете кротко, тихо, но доста убедително. Петелът, сякаш за пръв път, не разпери бесни криле, нито закрещя от демоничен ужас. Застина в тази сряда, там на секцията, в инстинктивен уплах от думи, които не би трябвало да разбира. Дребната женица на дивана държеше в треперещите си ръце святата книга и сричаше бавно: “Ето, стоя на вратата и хлопам. Ако чуе някой гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него. И той с Мене.”

 

Някои неща се промениха след тази Коледа. Пред очите на иконите Леля Дима прибра онова яйце в хладилника. Напролет, за Великден, го извади и боядиса в кърваво-червено. Пази го чак до Бъдни Вечер, когато нейният петел снесе ново, топло, млечнобяло яйце. И така година след година. Нито един от двамата не приемаше това като свръхестествена коледна магия. Просто петелът снасяше на всяко Рождество истински борец, за идния Великден. 

Но чудо се беше случило. Всяка вечер леля Дима влизаше в хола, присядаше кротко в края на дивана и редеше тихите слова от вехтата си книга. Петелът въртеше нервно окичената си в червено глава, повдигаше неуверено крак, но се присламчваше някак срамежливо до дребната женица. А тя пускаше книгата и протягаше първо два пръста, но скоро три, че и четири. Малката й чиста ръка се плъзваше по мекото на гърба му. Ей така, без да бърза.

.

.

.

.

.

*разказът е част от сборника “Нашата Коледа”, изд. Сиела 2022