ВНУШЕНАТА НОСТАЛГИЯ

 

Носталгията бива дефинирана като емоционално състояние някъде по време на Първата световна война. Един френски военен лекар забелязва душевните страдания на завряните в окопите войничета. Момчетата, запратени далече от домовете си, в калта на някоя чужда държава, започват да въздишат по родната си кал. И не само това - в измъченото им съзнание родната кал започва да изглежда като божествена благодат, порутените им бащини къщи се изрисуват като палати, а личната мизерия у дома отдалече изглежда като богат, разгулен живот. Или както казва нашият Вазов:

"От финските карпи до снежната Етна,
от царствена Волга до Сена приветна,
скитах се, дивих се на хубости странски,
но за вази мислях, о чуки балкански."

В началото носталгията бива третирана като психично заболяване. След години се възприема като нещо нормално, а малко по-късно това силно и дълбоко човешко чувство започва да се използва активно за обработка на масовите нагласи. Пропагандата открива, че всъщност ние сме склонни да идеализираме не само далечния си дом. Човеците с лекота започват да въздишат и по своето минало, да го рисуват в непривично съвършени краски. Тъгата по миналото е същинска, възвишена нега. Връщането назад е пристъпване в годините, когато сме били по-млади, жизнени, щури, влюбени, леки. Този отминал, измамен разкош е в състояние да заблести толкова силно, че да заслепи очите ни за сивите, мрачни спомени, които всяко минало носи.

В нашата част на света идеализирането на спорното минало е познат синдром. Хората, изпитващи естествена, непредизвикана носталгия към социализма са в напреднала възраст. Те всъщност бленуват по своята лична младост и не боготворят онези времена, защо те са били много по-хубави от сегашните, а по-скоро идеализират своя избледняващ спомен за самите себе си. И покрай тази лична изкривена съвършеност, огледалото на спомените предава един измамен, нереално разкрасен образ на цял исторически период, известен със своето фалшиво равноправие, липсата на свободи и строг, арогантен контрол над личността.

Но от онези времена са изминали повече от 30 години. Сред шумните проповядващи нравите и порядките на нашето соц-минало има много хора, проходили, проговорили или дори родили се след падането на онази стена в Берлин. Тези вече зрели личности са яхнали пърхавите фалшиви криле на носталгия, която не би трябвало да изпитват. Как е възможно това? За да вникнем в отговора, трябва да погледнем на носталгията не като на персонално душевно състояние, а като на оръжие за масово поразяване. Нарекох този феномен "внушена носталгия".

В моя свят, този на комуникациите, носталгията е успешно използван прийом. Чрез предизвикване на романтична въздишка към миналото, рекламите често ви продават продукти, които обещават да ви върнат за миг назад - там, където сте били по-млади, красиви, диви, тоест по-щастливи. Не е нужно да го осъзнавате, но ние в маркетинга знаем, че когато се чувствате щастливи - пазарувате повече. Измисленият свят на рекламите лесно идеализира и изкривява всичко, дори едно имагинерно далечно минало, което сигурно не сте имали. Вкусът на вафлата от "едно време", например, е доста смела нелепица. Ако наистина помните вафлите от тогава, значи не сте забравили как се напукваха и трошаха, в своято изконна, вечно изсъхнала реалност. Баба ми ме учеше да ги капна с малко вода от чешмата, за да се размекнат. Вафлите на соца, подобно на повечето продукти от този период, бяха точно толкова обикновени, че да не заслужават нито секунда телевизионна възхвала. Обаче я получават.

Може да ви звучи странно, но рекламите са сериозен лакмус за състоянието на едно общество. Носталгията към соца продава продуктите, които рекламира, защото тя е съществуващо състояние в съзнанието на българите. При това в достатъчно масова степен, за да си позволи един продукт да похарчи милиони в телевизионна реклама, стъпвайки на тази нагласа. Внушеното идеализиране на провалилия се наш обществен строй от близкото минало е успяло да се загнезди не само в главите на хората, които са били млади тогава, а и в черепните кутии на техните деца, които нямат реални спомени от онези времена. Това е резултат от масирана, упорита, целенасочена пропаганда.

В публичния диалог на обществото ни от години се имплантират твърдоглави тези, които идеализират онова "едно време" - обикновено като противовес при критичното представяне на недъзите на настоящето. А то, настоящето, през последните десетилетия е удобно болно и разклатено. Световни финансови кризи, тероризъм, пандемии. Повече от ясно е, че в разкаляните окопи на днешната ни реалност е много възможно да се размечтаем за миналото си и с лекота да започнем да го идеализираме. Дори да го създадем като усещане за спомен в главите си - като тези млади българи, които в момента с лекота величаят времена, в които не са живели. Внушената носталгия превръща хората в мощен инструмент за разпространение на измислени мечти.

Мечти по измислено минало, всъщност. Организираната, внушена носталгия към социализма няма за цел да ни върне в реалността на онези времена. Напротив, нейната цел е да идеализира толкова сериозно тези спомени, че да ги превърне в приемливи блянове за бъдещето. Да почнем да въздишаме по връщане в миналото по някакъв възможен начин. Например като приемем с отворени обятия тезата за "нов световен ред", за пренареждане на силите в нещо незабравено. Като склоним да зарежем "гнилия капитализъм" и да се върнем назад във времето, когато бяхме част от измамно могъщ източен блок.

Крайната цел на тази организирана носталгия е да посегнем към миналото си, защото изпитваме влечение към него. Влечение, което упорито, внимателно и безмилостно са ни внушавали, че имаме.