ТАТКО

Обади ми се по средата на поредната сряда, в която нямах време за излишни приказки по телефона. Но понеже и той не обичаше да си губи времето в сладкодумиe, вдигнах.

- Ей, здрасти, баща ми. Какво става?

- Здрасти, здрасти... Моля те, запиши си едни цифри. Спешно е.

Нямаше нищо притеснително в гласа му. Същият леко минорен тон, от който лъхаше умора, трупана с години. Знаех, че е изморен повече от мен. Винаги беше.

- За какво става дума...

- Виж, просто вземи нещо да пишеш. Моля те.

Трескаво се разрових по бюрото. Как е възможно при толкова много разхвърляни листове да няма нито един химикал? Накрая намерих един и записах чинно цифрите, които ми издиктува по телефона. Нула, осмици и всичко каквото си има един мобилен номер.

- Сега какво?

- Сега те моля да се обадиш на този номер. Спешно е!

Затвори. Очите ми останаха в замръкналото екранче. Баща ми никога не ме караше да правя нещо, което не е важно. Набрах номера, който си бях записал на листчето. Нула, осмици и така нататък. След като натиснах зелената слушалка, се случи нещо, което изобщо не съм очаквал...

Но ще разкажа за това малко по-късно. Нека се върнем малко назад.

Имах детство като от черно-бял филм. В края на седемдесетте години на миналия век Пловдив беше вълшебно скучноват и провинциално спокоен град. Аз бях хлапе със синини по целите крака от игри навън, но едни от най-ценните мигове за малък мъж като мен бяха, когато баща ми ме взимаше със себе си на работа. Идваше със служебната си кола – раздрънкан полу-товарен бус. Въпреки че беше началник, се возеше отпред, до шофьора, а аз имах на разположение двата реда седалки отзад. Помня как се пресягаше от време на време и усмихнато ме плесваше по голите колене, след което се обръщаше бързо напред. Това беше типичната негова нежност. Идваше му отвътре, но някак срамежливо. Сякаш знаеше, че не му отива.

Бусът спираше на обекта, а баща ми слизаше да гледа някакви големи листове с чертежи и да разговаря оживено с разни полуголи сърдити работници с лица, покрити с пот и чернилка. Всички на строежа имаха заетия вид на хора, които бързаха да се приберат вкъщи. Само аз стоях с широко отворени очи и уста, зяпнала от възхита. И как иначе? Отляво с тътен идваше огромен жълт валяк, който лакомо мачкаше чакъла под себе си, все едно са трохи под чехъл. Отдясно някаква ужасяваща машина бълваше мазен, горещо черен асфалт и го размазваше по земята като на филия. Зад себе си оставяше лъскава топла улица, вдигаща пара, почти готова за стъпване. Искали ли сте някога да оставите завинаги своя отпечатък на някоя улица? Е, аз съм го правил.

Работниците спореха с баща ми. Не разбирах за какво, но виждах как негодуват, а на него му се налага да повишава тон и да раздава команди. Забавното беше, че колкото и да се ядосаше, не успяваше да изпсува както си му е реда. Доста пъти съм го чувал да опитва. В кулминацията на някой строителен скандал почервеняваше от яд, стискаше устни и процеждаше през зъби едно „Да ви...“, след което би било редно да последва ясна и невъзпитана глаголна форма, но той просто не успяваше да я изрече. Запецваше за секунда, а после просто завършваше фразата с едно почти недоловимо „мамата“. След което се врътваше на обувките и се качваше в буса, за да отпраши към следващия обект.

Ежедневието му беше такова. Въпреки че беше директор на цяло държавно пътно строително предприятие, беше все навън, в калта и прахта на бъдещите улици. Ставаше всяка сутрин по тъмно и се бръснеше всеки ден с изключение на неделя. Когато станах по-голям и гордо независим, често се случваше да се прибирам вкъщи около пет сутринта. В кухнята засичах комична гледка - баща ми – прав, по потник, глади напълно еднаквите си ризи, а по телевизорчето върху хладилника върви повторение на „Дързост и красота“. Спираше за миг парата на ютията, за да ме погледне. Ако може в един поглед да се побере цялата мъдрост на възпитанието, на което един родител е способен, то това беше този поглед. В тъмното на зениците му се виждаше укор, че се прибирам да спя, когато нормалните хора отиват на работа. Но в ъгълчетата на очите се люлееше една лека, съзаклятническа усмивка... Гледахме се за миг-два. После аз изръсвах някакво нелепо „айде, лека работа“ и отивах да проспя половината си ден, а той само изпъшкваше „да, да...“ и продължаваше да глади твърдите яки на ризите си.

С баща ми живеехме под един покрив, но в два различни свята. Надничах през оградата на неговия и не разбирах почти нищо. Например това със зеленчуковата градина. В началото на 90-те държавата му върна един малък имот в родното му село Кадиево и вместо къща, татко направи помпа за вода и засади земята. Няколко плодни дръвчета, десетина реда домати, краставици, чушки, лук, пъпеши, ягоди. Ей така, от всичко по-малко. Да има. Всеки ден след работа отиваше там, на личния си обект, с който се гордееше най-много. Изобщо не разбирах защо. Да, преди демокрацията банани имаше само за Нова Година, но по това време в магазините имаше всичко. Големи, красиви плодове и зеленчуци. Кърваво червени домати по всяко време на годината, равномерно прави краставици, огромни твърди чушки. При целия този разкош баща ми се прибираше вкъщи с кофи с грозновати, криви, маломерни и мръсни зеленчуци и плодове. Усмихнат и горд, сякаш ни носи съкровище. Тогава не знаех, че точно това прави.

Сближихме се чак след като заживях далече от него. Преместих се окончателно в София, а делниците ми ставаха все по-забързани. За щастие. Защото всъщност нямах търпение да дойде уикенда и да се прибера в Пловдив. За една страст, която ни правеше равни.

Неделя, ставаме в четири. Докато аз отлепвам клепачи с кафе, баща ми вари жито и бърка в кофа разтворилото се през нощта слънчогледово кюспе. След час сме вече в колата, а по тихите улици криволичат прибиращи се от нощен живот младежи. Странно, аз не съм с тях. Аз съм зад волана на бялата Лада на баща ми, с багажник, пълен с миризливи въдици, раници и кофи. Минаваме през еднакво сиви събуждащи се села. Дори гнездата на щъркелите са на едно и също място – върху единствената улична лампа, близо до малкото площадче с изпочупени плочки и олющени ръждясали катерушки. Пореден завой и Ладата щастливо излиза от асфалта, за да преодолее останалия път в кални кратери и вкаменени следи от трактор. Накрая друсането приключва. Спрели сме малко над язовира. Слънцето почти е изкачило баира, а навън бърборят ранобудни птици. Само вятърът още се излежава някъде далече и водата е кротка и равна. С баща ми плъзгаме поглед по нея. Бавно, без да бързаме, чакаме да видим важен знак. „Там“ – татко сочи стената на язовира. На метър-два от стената стъклената вода се е размърдала в равни кръгове. Рибата „играе“ там, значи е ясно къде ще разпъваме бивака.

Половин час след като сме пристигнали до водата, въдиците са метнати. Червено-белите плувки се носят кротко на повърхността, готови да приковат погледите ни в следващите десетина часа. С баща ми стоим на не повече от два метра един от друг. Навиваме тихо макарите, мятаме отново. Някоя жаба се обажда, друга скача от любопитство около живарника. Цивилизацията е отвъд гората, само някой миниатюрен самолет пресича почти безшумно синия похлупак на спокойствието ни.

- Пушиш ли? – изръсва баща ми.

Какво си помислихте? Естествено, знае, че пуша. Не съм хлапе. Пита ме дали пуша в момента, защото точно е вързал куката на кордата и му трябва цигара да изгори ненужното крайче.

После става тихо. Плувката понякога лекичко потрепва, сякаш някоя риба минава и близва червея ми, но се отказва. Сменям го. Следващият бял нещастник се гмурва на дъното с надеждата да бъде харесан и погълнат. На третия час започвам да се чудя дали да не сменя куката, кордата, въдицата, стръвта или мястото. Поглеждам към баща ми. Задрямал е на стола си. Въдицата е оклюмала в ръката му, върхът й се е удавил, а плувката е на път да се оплете в храстите до брега. Кога ли е заспал? За последно го чух да рови нещо из торбите преди половин час. Отмествам поглед към моята плувка, а баща ми захърква, явно с идеята да изгони рибата към колегите от другата страна на язовира. Слънцето се е облещило отгоре ми, две-три малки облачета стреснато го подминават. Ясно. Ще се разпъва чадър.

В този момент хъркането рязко спира, а баща ми с полузатворени очи изправя въдицата над главата си. Върхът й се огъва болезнено, а макарата засвирва любима песен, защото рибата от другата страна на кордата яростно плува обратно към средата на язовира. Баща ми, вече поразбуден, се изправя и започва бавно да навива макарата. Отпуска, навива. Отпуска, навива. Ръцете му треперят от усилието, кордата свисти. Борбата за живот ще продължи няколко минути. Ако кордата издържи, ако куката е забита достатъчно дълбоко и ако баща ми не направи някоя грешка, след малко рибата ще се умори и ще се остави да бъде издърпана до брега. Аз стоя встрани, безмълвно, но готов да поема звяра в мрежата на кепчето. Още две последни придърпвания и татко успява да извади главата на рибата над водата. В дебелите й устни проблясва зловещия пиърсинг на куката. Шаран е. Ще поеме глътка въздух, ще метне още веднъж опашка, колкото да не се предаде срамно и после ще се отпусне. Нагазвам леко във водата и го подхващам с кепчето. Да, тежичък е. Тлъст, лъскав, ококорен. Определено е за снимка. Поглеждам баща ми. Вече е обратно на стола си, подпрял въдицата на крак, отпуснал усмихнато глава наляво, за да се върне в съня си, от който беше изваден насила. Като шарана.

Почти всеки уикенд ходехме за риба. Седяхме на два метра един от друг, вперили очи в плувките пред себе си, с часове. Имахме цялото време на света да си разкажем историите. Да споделим какво вълнува душите и какво тормози главите ни. Да се оплачем един на друг, да потърсим съвет. Да се смеем, да се скараме, да се разберем. Да говорим, насаме. Но не го правехме. Седяхме в мълчание, прекъсвано от жаби и щъркели, и споделяхме най-ценното, което имат близките хора – времето. Заедно.  

Един път не стояхме с часове на брега. Всъщност си тръгнахме малко след като хвърлихме въдиците. Баща ми просто подметна, че „съвсем не се чувства добре и май трябва да си ходим“. Няколко седмици по-късно диагнозата на лекарите беше присъда, от която почти никой не е успял да избяга в наши дни. Не се отказа бързо, естествено. Продължи да се бори, дори да се прави, че всичко е наред. Както винаги.

Накрая, очаквано, беше прикован в болницата. В един момент бъбреците му отказаха и отровата бавно започна да пълзи по вените му и да стига до мозъка. Разсъдъкът му започна да си тръгва преди тялото. Разбрах това една сутрин, когато ме посрещна в леглото си с грейнали очи и усмихнато ми каза:

- Прочете ли, отбора на Кадиево ще играе на финала с Левски?

Ококорих се и внимателно попитах:

- Така ли... Къде го пише това?

- Е как, ето, вестника!

Подаде ми вестника. Прелистих го, но буцата в гърлото ми ставаше все по-голяма. Няма как да е прочел това. В родното му Кадиево има една малка поляна, която е пасище за крави с две изгнили врати без мрежи от двете страни. Естествено, няма и отбор.

- Ха, верно! Лелеее, е ти за кой ще си? – изиграх си ролята.

- А, само Левски, естествено! – засмя се леко баща ми и продължи да диша трудно през тръбичката с кислород в носа си.

След няколко дни просто заспа и край. Отиде да спи завинаги. Сигурно е доволен, обичаше да спи. Само се надявам и там да има големи шарани, които да го будят от време на време.

Но да се върнем на историята от началото. Онази сряда, в която ми се обади и ми продиктува един номер, който трябва да набера. Веднага.

Въпреки инженерното си образование, баща ми не беше много „на ти“ с привичките на новото време. Ползваше технологиите, но винаги с едно на ум. Телефонните номера на всички, с които общуваше, стояха прилежно записани в един малък тефтер, измачкан повече от гърба на старото му сако. Когато трябваше да набере някой, вадеше телефона от левия си джоб и тефтерчето от десния. Намираше необходимия номер и го набираше цифра по цифра. Ако отсреща даваше заето, затваряше и изчакваше няколко минути. След което отново вадеше тефтерчето и набираше същия номер, цифра по цифра...

Затова и не се учудих, че ми диктува телефонен номер. Записах си го и просто го набрах. Нула, осмици, и така нататък. Натиснах зеленото копче и на екрана ми се изписа ТАТКО.

Беше ми продиктувал собствения си номер, който аз имам в телефона си, но, естествено, не помня наизуст.

- Ало... – започнах плахо след като той вдигна.

- А така... Хубаво е някой път и ти да ме набереш, да ме чуеш как съм... Айде, лека работа сега.

И ми затвори. А аз известно време не знаех какво да правя с мислите си. Знаех, че баща ми е способен на много неща. Да ми помогне, да се раздаде за мен, да ми прости, да ме спаси. Всичко, но не и да ме изненада.

Сега татко го няма. Не знам дали прекарахме достатъчно време заедно, за да разбера по какво си приличаме. Май през повечето време бързах да стана голям и различен.

Мога да разказвам още. Но няма. Имам по-важна работа. Отивам да правя куклен театър.

Татко го няма.

Аз съм татко.

 

Картината е "Писмо до татко", от Ийстман Джонсън