ЛОНОХОТ
Виждате ли тази жена в овехтялото зелено яке, която в момента срича наум скандалните заглавия от вестниците на павилиона отсреща (без да си купува нито един от тях), цъка с език, кръсти се с два пръста, дръпва мекото на дясното си ухо, а после плюе в пазва и възмутено се изнизва надолу по улицата? Или пък онзи мъж с вълнения каскет и карирания шал от другата страна, който държи на педя разстояние мобилния телефон докато говори - сякаш не смее да допре слушалката до ухото си, а после боязливо го изключва с върха на показалеца си и го пуска в поизбелялата найлонова торбичка от квартален хипермаркет? А може би виждате и онази премръзнала мъничка баба на автобусната спирка – ако напрегнете слух ще я чуете как не спира да си повтаря “не трябваше да става така, не трябваше”, клати глава и търка с поглед заснежения тротоар - в затворен, неподвластен на подслушване спор със самата себе си. Да, по тези улици може да зяпате всякакви странници, но нито един от тях няма да е Предраг Стаматов, защо...
