БАНИЦА БЛУС

 

- Хайде, момиче. Ела да си побъбрим. - каза Бен на китарата и я сложи в скута си.

Винаги й говореше така. Наслаждаваше се на заоблените форми и плътните вибрации, идващи от недрата й. Обгръщаше я с голямата си ръка, притискаше я плътно към наедрелия си корем, а после навеждаше глава към нея. Загрубялата кожа на дебелите му пръсти започваше да пълзи по гръбнака й, а твърдите нокти си играеха с изпънатите й струни. Китарата стенеше в топлите му длани, потрепваше при всеки удар на палките по опънатата кожа на барабаните отзад. Пускаше я да си отдъхне за миг, колкото да прилепи дъха си до микрофона, за да му прошепне припева с гърления си глас. После засмукваше малката хармоника, която караше плътните му устни да изтръпват, а ниският тембър на бас китарата отляво на малката сцена изпадаше в тътнещ транс. Публиката в малкия бар поглъщаше “Hoochie Coochie Man” и съдържанието на чашите си, поклащайки се плавно, но Бен сякаш не виждаше това. Беше насаме с китарата пред всички.

Забиваше с групата на този бар от скоро. Собственикът беше приятел и оставяше Бен да си доставя удоволствие, а и за клиентите беше велико да гледат как истински американец свири блус в центъра на София. Беше пристигнал в този прекрасен античен град преди няколко месеца. Естествено, заради жена. Въпреки петдесетте му години, хлапашката лудост го накара да напусне уютния си дом в предградията на Чикаго и да последва русите коси на една Мария.

Зимна София го посрещна бяла и мека. Хлъзгави жълти или сиви павета между стари сгради, смесващи барок и комунизъм в чаровна еклектика. Спокойни малки улички, по които вървиш сред вековна история, без да се блъскаш в познатите от европейските туристически дестинации тълпи. Сякаш си в музей, отворил в почивен ден само за теб. Бен обикаляше с часове лабиринтите в центъра на София, на крачка встрани от основните маршрути. Инстинктите го водеха по тесни тротоари и го пускаха да влиза в малки ресторантчета, където почти не го разбираха, но се стараеха да го нахранят обилно. Сигурно защото му личеше, че обича добрата храна. Беше наедрял доста през последните години, а откакто беше в света на баницата, коланът на панталоните се беше предал. Бен беше убеден, че боговете по тези земи са яли само баница. За всеки от тях е имало различна. Със сирене, спанак, праз, ориз или лук. Парчето запълва чинията, изпотила се под горещите корички. Пари, но ядеш, защото няма как. Поливаш  с вълшебен, хладен йогурт, който се казва кисело мляко, но като му добавиш вода става айран, а ако накълцаш вътре краставици се нарича таратор.

“Харесва ти, защото си отскоро тук” казваха новите му приятели и му разказваха дълго за корупцията, крадливите навици, простотията, мръсотията по високите етажи на властта. Бен кимаше с разбиране, защото това му беше познато. Не разбираше защо българите мислят тази своя лична драма за уникална, но не спореше с тях, а се опитваше да вникне в мрачната тъга, която за секунди обземаше лицата на събеседниците му. Сякаш насила се отказваха от усмивките си, за да се гмурнат до дъното на собственото си нещастие, да си го припомнят дори когато би трябвало да го забравят - на маса, с чаши в ръка, в приятна компания. Душевното страдание явно беше инстинкт за българите. Нещо по-силно от волята или разума им. Сигурно затова и музиката им беше толкова прекрасно тъжна, неописуемо красива в своята мъка. Бен с часове слушаше божествените български разпявания, в уникален ритъм, какъвто не беше срещал досега. Веднъж беше помолил колегите от бандата да подхванат нещо българско, а той да опита да се включи с китарата. Те първо вдигнаха ужасено вежди и някак с неохота засвириха, но когато Бен поде трудния ритъм, а накрая включи и хармониката, публиката в бара възторжено избухна. Беше забелязал това. Българите сякаш одобряват своята красива неповторимост, чак когато я видят или чуят от някой като него - странник, попаднал тук случайно. Поради любов.

Беше време за почивка. Бен удари финален акорд и избоботи в микрофона, че ще се върнат след малко. Остави китарата на стойката до високото си столче, кимна доволно на бандата, а после метна якето и излезе навън да дръпне една заслужена цигара. Загледа се в покривите на сградите над себе си. Беше в един от най-магичните квартали на София. Вляво се виждаше покрива на синагогата, вдясно високата джамия, някъде назад и встрани беше католическата църква, а на две крачки от нея кротуваше и старинният православен храм. Небето тук беше наистина специално, защото чуваше едновременно толкова различни молитви. Бен запали, а пукането на горящия тютюн отекна в тъмнината. София беше още по-тиха през нощта. Дори чуваше ясно как бездомно куче рови в найлоново пликче в другия край на улицата. Сигурно е намерило баница, усмихна се наум Бен. В този момент пред очите му изникнаха, в пълна тишина, трима младежи, на почти равен ръст и години. И напълно еднакви, сякаш. Качулките на суичърите им бяха пуснати почти до очите, тесните дънки вкарани в кубинките със светнали бели връзки. Не се разхождаха, не отиваха някъде. Бен осъзна, че застават съвсем нарочно на ръка разстояние от него, от всички страни, наежени, готови. Пусна горящата цигара на тротоара и инстинктивно се подпря на стената зад себе си. Едното от момчетата извади изпод якето си дървена бухалка, на татуираната ръка на другото блестеше метален бокс. Третото момче просто се изхрачи и изсъска нещо, което Бен нямаше как да разбере, но нямаше и нужда. Скинхедс казват винаги едно и също, по целия свят. След което се нахвърлят да бият.

Имаше точно секунда да заеме правилна стойка. Прецени, че ще поеме удара на бухалката с наедрелия си гръб, затова наведе лявото си рамо напред, а миг преди болката от твърдото дърво да избухне под врата му, успя да се завърти и да забие един точен ъперкът в брадичката на първия. Вторият се опита да му отнесе ухото с металния бокс, но Бен отметна леко глава назад, а после вкара един ляв прав, в носа. Третият се метна върху Бен, за да посрещне дясното кроше, което се заби в слънчевия му сплит. Бен се опитваше да си поеме въздух - килограмите и годините си казваха думата. Но на земята пред него тримата бяха доста по-зле. Единият стоеше на колене и все още не можеше съвсем да си намери дишането, а другите двама с кървавите муцуни се изправиха някак и се заклатушкаха в различни посоки. Тъпите скинари бяха извадили страшния късмет да нападнат единствения наличен чернокож в центъра на София, който беше олимпийска бокс-надежда на щата Илинойс за 1996-та.

С изтръпнали ръце Бен извади цигара, запали с известна трудност и остави гневът да напусне бавно тялото му. Щеше да помни тази случка и след като болката и синината напуснат гърба му. Но защото омразата не заслужаваше внимание, реши да запази в тайна това, което се случи с него под небето на всички религии, в земята на баниците, които имат право да бъдат различни. Със сирене, праз, спанак или лук.

Вътре бандата беше готова за втората сесия. Бен остави бухалката на мястото на китарата. Наведе се, пусна пръстите си по струните, а после й разказа всичко. Само на нея.