ОБРИЧАМ ТЕ

 

 

 

 

Така е било писано, знаеше това. Още когато е поел първата глътка болезнен въздух, а после е минавал през юмруците на живота, когато е трупал слава, опит и пари, а всички мизерници са започнали да го уважават, когато е вървял нагоре по главите на дребните нещастници, без да се обръща дори, през цялото време тя е била негова.

Когато я откри, Наталия живееше със съквартирантката си в две стаи с разхвърляни момичешки глупости, на последния етаж на стара кооперация в центъра. Работеше в туристическа агенция. Временно, според нея. Беше завършила семестриално английска филология, но не бързаше да се дипломира. Както прецени по-късно той - харесваше й да живее с мисълта, че още е малка.

 

Той ходеше понякога да обядва, напълно сам, в едно забутано и винаги полупразно бистро - встрани от непознатите очи, които винаги го зяпаха с любопитство и завист. Един ден забеляза там Наталия. Беше си купила сандвич с пуешко, студен чай и кафе. Изследваше я тайно, през слънчевите си очила. Видимо беше от онези жени, за които природата се беше погрижила да не харчат пари за скъпа козметика. Имаше естествено руса и диво къдрава коса, пусната да тича по раменете. Изваяните й слаби ръце извиваха в танц чашата с кафе, дългите й пръсти тракаха маникюр по екранчето на телефона. Погледът му нахално залепна в Наталия. Учудващо, тази сексапилна жена изглеждаше толкова небесно чиста, че дори не предизвикваше мръсни помисли. Просто внезапно и напълно окончателно спираше дъха ти. Той свали черните си очила, взе чашата си с кафе и направи онези съдбовни три крачки до масата на Наталия. Тя вдигна пъстрите си очи към него. Нито милиметър от лицето й не показа да го разпознава. За нея той беше просто един неизвестен непознат, който се опитва да я заговори. Да, това го подразни, беше отвикнал да е никой. Но се овладя и вложи целия си чар, за да я убеди да го приюти на малката си маса. Наталия се усмихна и посочи стола до себе си, на който той започна да сяда всеки ден по обяд.

 

Сближиха се ужасно бързо. Той беше търпеливата публика на вечното й бърборене. За детските й мечти, тичащи и спъвани. За напускането на родния дом и малкото градче, за амбициите да стане повече от това, което е. За книгите, които препрочита, и за любимата музика, на която можеше да танцува до утре. Наталия говореше пред него с часове, като освободен вулкан, с векове трупал думи в притихналото си гърло. Той я слушаше и само кимаше. Не чуваше всички глупотевини, които излива, защото беше красива. Нямаше никакво значение каква е била и каква е искала да бъде. Вече щеше да бъде негова. 

За себе си не й говореше много. Разбира се, обясни й кой е и защо всички се обръщат след тях, когато вървят по улицата. “Аха”, реагира Наталия. Явно живееше в приятна изолация от света наоколо и никога не беше чувала за него. Разказа й за майка си - как го беше заченала случайно, отгледала сама и изоставила още когато бил на 16. Не й разказа, обаче, как я гледаше да се самоубива бавно пред очите му и колко му олекна, когато най-накрая успя. Нито за погребението й, на което дойдоха малцината, които не се срамуваха от нея. 

 

Наталия го подмлади с години. Държаха се като тинейджъри. Вплитаха се страстно, преглъщайки дъха си - в сенките на сградите, под дърветата на близкия парк или насред празната нощна улица. Но пред входа на кооперацията тя винаги го спираше, отлепяше се със сила и се шмугваше сама навътре. Той палеше цигара и оставаше сред дима си да позяпа светналия прозорец на четвъртия етаж. Представяше си как Наталия се съблича и остава по тениска. Слабите й боси крака притичват до банята, мие си зъбите, вчесва русите къдрици, а накрая се скрива под завивките и си мечтае за него. Беше сигурен, че пръстите й хукват по вътрешната част на бедрата й, търсейки малко утеха, докато зъбите й леко хапят устните, останали без неговите.

 

Една топла вечер я изпращаше с колата. Спря в съседната тъмна уличка за дежурното сбогуване. Устните им се глътнаха, а те се притиснаха един в друг, в тясното пространство на автомобила - сред волан, табло и скоростен лост. Пръстите му слизаха надолу по стълбицата на гръбнака й, докато не стигнаха почти до края, където всъщност започва всичко. Тя трепереше в обятията му от трудно за сдържане вълнение. Обикновено се спираха, бавно връщайки дъха си обратно. Но този път той продължи. Ръцете му проникнаха под колана на панталона и полазиха жадно към дантеления ръб на бикините й. Тя се стегна и инстинктивно се опита да се дръпне назад. Но назад нямаше нищо, тялото й бе върху тясната седалка, а той рязко се претърколи от своето място върху нея. Наталия отскубна устни и се опита да каже нещо, започващо с “не”, но едната му ръка се измъкна от гащичките, за да запуши устата й. С другата хвана и задърпа панталона й надолу. Тя се опитваше да се извива под едрото му тяло, клатеше невярващо глава, говореше сподавени неща под масивната му длан, а очите й се разширяваха все повече. Той успя да разголи бедрата й, тежестта на тялото му ги разтвори и вече нямаше нищо между тях. Превзе я за секунди, с могъщото надмощие на победител, грабващ заслужената си награда. Наталия беше смачкана върху скърцащата седалка. Викаше на приглушени тласъци във врата му, а когато всичко приключи и той се отпусна върху нея, сълзите й бяха намокрили рамото му. Хлипаше, все още задъхана, а той просто я погали по русата коса и я погледна с разбиране. Плувналите й очи изглеждаха стреснати, но знаеше, че ще й мине. Беше длъжен да я превземе, тя го искаше, търсеше го, чакаше го. Отдръпна се от нея, седна на своята седалка, закопча колана си и запали доволна цигара. Наталия с треперещи ръце вдигна нагоре гащичките и панталона си, а после просто отвори вратата и изпълзя навън, замаяна. Той не я последва. Цигарата потъваше в тънката му усмивка. Ръката му ухаеше на Наталия. Неговата Наталия.

 

На следващия ден влезе в офиса на туристическата агенция с огромен букет от бухнали рози. Наталия не се виждаше никъде. Колежките направо подскочиха като видяха кой влиза.  Върху размекналото ги вълнение от внезапната среща с него, се изляха пориви на нескрита завист към късметлийката Наталия, която излезе от другата стая и застина. С едната си ръка той й връчи розите, а с другата се пресегна и я придърпа към себе си, целувайки съвсем ефирно изтръпналите й устни. Колежките отзад поеха дълбоко възхищение от умилителната гледка, а той просто се отдръпна от скованата Наталия, подхвърли обещание да я вземе след работа и излезе навън, под неслучващи се, но напълно усетени аплодисменти.

 

Връзката им стана точно такава, каквато той поиска. Наталия ставаше необратимо, болезнено негова. Като присаден орган, който му даваше нова енергия и живот, но и караше сърцето му да бие два пъти повече, за да доставя свежа кръв. От всичко най-много обичаше да я изненадва. Един ден цъфна пред квартирата й с товарен бус и хамали. Наталия провеси русите си къдрици през прозореца и се ококори, а след като разбра какво се случва - избухна в леко притеснен кикот. Няколко часа по-късно той вече я беше преместил да живее при него, а онази мнителна скумрия, съквартирантката й, остана зашеметена в полуопразнената квартира. Тя очевидно не го харесваше. Сигурно четеше онези жълто-кафяви сайтове, които понякога му присъждаха доста сочни заглавия.  Гледаше го изкъсо през дебелите си лупи, а зад гърба му се опитваше да настройва Наталия, но не знаеше, че тя му споделя всичко. Всъщност съквартирантката беше единствената, която не го одобряваше. Когато го посрещна за пръв път, майката на Наталия каза “аз съм Ви фен”, а баща й веднага му сипа от отлежалата гроздова, която пазеше като очите си от години. Семейството й беше възпитано, леко строго и консервативно, нормална гледка за жители на малък град. Не спряха да го разпитват - за това откъде е тръгнал, как е постигнал всичко, за това как са се срещнали с дъщеря им, която “трябва да се вземе в ръце, вече не е малка”.  Държаха да споделят с него своите възгледи за развитието на страната, политиката, културата, обществото. Самото му присъствие в дома им ги караше да се чувстват по-специални. Той посрещна с усмивка всички въпроси и се впусна в увлекателен разказ за себе си. До края на срещата родителите на Наталия спряха да забелязват дъщеря си на масата и си говореха само с него. Бяха категорично, окончателно влюбени. На изпроводяк майка й го прегърна и му прошепна “грижи се за нея”, а с Наталия се разходиха из малкото градче, скрито под падналите есенни листа. Тя му показа любимата кокетна жп гара, сега зарязана и тъжна. Стигнаха и до ръждясалите, олющени и пусти катерушки в парка до кметството, където тя обви с дългите си ръце врата му. Устните й се впиха в неговите, докато притваряше очи. Но неговите останаха отворени. Усещаше, че мястото не беше случайно. Някой, някога, тук е имал нейните
устни, нейния дъх. Сигурно неведнъж. Той рязко стисна Наталия за ръката, а тя изненадано се присви от лека болка. Без да й обясни нищо, просто я дръпна настрани и я отведе извън парка. Далече от спомените, че е била нечия друга.

 

Неусетно минаха месеци. Тя се научи да не бърбори непрекъснато, сгушваше се до него, крехка и руса. Просто го галеше по изморената ръка, докато той издишаше отминалия ден през цигарения дим. Не й разказваше какво е правил, защото нямаше да разбере. Може да е чела много, но не разбираше нищо от истинския живот. Понякога му ходеше по нервите, но бързо се научи да спира навреме. Веднъж той се прибра доста след полунощ - беше на вечеря с важни хора, продължила в нощен клуб. Наталия го чакаше, обляна в сълзи, пред подредена маса за вечеря. Хвърли му се на врата и започна да истерясва, че се е побъркала от притеснение, защото не отговарял на телефона си и тя си помислила, че нещо лошо се е случило и не може да си представи живота без него, защото… Докато крещеше, гушнала се в гърдите му, го блъскаше уплашено с малките си кокалести юмручета. Той усещаше как в него се надига парещ, разкъсващ вътрешностите му гняв. Удари я само веднъж, през устата, за да се съвземе и спре. Наталия се сепна и се врътна мълчаливо към мивката, а той си пое дълбоко въздух, изчака миг и после я прегърна през кръста. Прошепна в ухото й, че я обича каквато е. Прощава й и няма да й се сърди за малките глупости. Тя се разхлипа и се сгуши в неговото голямо, топло убежище. Малка, чуплива, негова.

 

Съвсем очаквано, Наталия влезе в жълтите новини. Обсъждаха новата му приятелка, пускаха папарашки снимки на двамата, заловени да влизат в колата на път за някъде. Дори родното й градче влезе в медиите, което не му се случваше никак често. Това изобщо не се понрави на Наталия, не беше свикнала на такава публичност, започна да се притеснява да ходи по улицата, имаше чувството, че всички я наблюдават. Попита го той как се справя с това. Той й обясни, простичко. Не забелязваше никакви хора около себе си, където и да е. Всъщност от години не стъпваше по тротоар, асфалт, бетон или трева. Всяка негова стъпка беше върху крехките черепи на дребното простолюдие, мърдащо в краката му. За него останалите бяха просто настилка, върху която се движи, където си иска. Наталия премигна два пъти, преглътна и се престраши да попита дали и тя е “настилка” за него. Той я погали по къдриците и кротичко й каза, че това зависи от нея.

 

В техния вакуумиран свят нямаше място за много приятели. Нейните определено не ставаха - две близначки, които говореха една през друга и някакъв момък, чиито меки маниери и интелектуални претенции издаваха различна сексуалност. Наталия бързо се съгласи, че тези хора не й трябват. Рядко излизаха навън, само с малцината подбрани негови приятели. Понякога взимаше Наталия на работни вечери. Тогава тя събираше назад русите си къдрици, подчертаваше пъстрите си очи с черна линия, а устните й избухваха в кърваво червило. Изящните й рамене излизаха смело над черното боди, а около оголената й шия се увиваше колието, който й беше подарил за рождения ден. Веднъж вечерята беше с един самонадеян италианец и неговата поредна евтина приятелка. През цялата вечер този намазан с гел пуяк не спря да говори на кошмарния си английски, компаньонката до него вляво пресуши сама бутилка вино, а Наталия не спря да се смее. Виждаше се с просто око - не го правеше от любезност, беше й забавно. Раменете й се поклащаха в ритъма, който тръгваше от гърлото и разтърсваше гърдите й. Отмяташе назад глава от смях, оголвайки още повече нежния си врат - като плячка, предлагаща се на хищник. Когато се разделяха, италианецът благодари за приятната вечер и подхвърли, че приятелката му “Натали” е прекалено красива, за да бъде вярна на един мъж, след което през смях се врътна на островърхите си обувки. В колата двамата с Наталия мълчаха през цялото време, докато той просто не попита дали вечерта й е харесала, а тя имаше наглостта да каже, че се е чувствала прекрасно. Влязоха вкъщи и тя пое като на ревю върху токчетата си към спалнята. Огледа я внимателно. За пръв път я виждаше такава. Красиво достъпна. Изящно предлагаща се. Преглътна сериозно от току що отворената бутилка вино и я попита, почти небрежно, какво мисли за италианеца. Наталия сваляше колието от врата си, когато се усмихна загадъчно и го определи като “истински италианец”. После всичко стана бързо. Докато я хващаше за къдриците и дърпаше главата й назад, той изпусна бутилката с вино, което плисна върху килима. Вбесен от това, блъсна Наталия в стената, а после я притисна с цялото си тяло и започна да й крещи в ухото, че е боклук. Блъскаше я в стената, я тя издаваше приглушен писък при всеки удар - като плюшена играчка с пищялка в корема. Пусна я чак когато се отврати достатъчно от това да я докосва. Наталия се сгромоляса на пода, в рев без глас.

Върна се при нея малко по-късно. Прегърна я, докато тя стоеше увита в хавлия, безмълвна и с подуто лице. Тя нали знаеше колко я обича? Наталия не му отвръщаше. Гледаше хипнотизирано някаква точка в пода, дишайки само с обезобразената си уста, през глътки кръв. Той отиде и донесе лед. Щеше да се погрижи за неговата Наталия. Както винаги.

 

Сезоните запъхтяно се сменяха, а той не спираше да я носи на ръце. Не беше лишена от нищо вкъщи, даваше й дори джобни, за да не се налага повече да работи в онзи тъп офис. Наталия прекарваше дните си безметежно, като къдрокоса принцеса на върха на планината, която той издигаше под нея с двете си ръце, камък по камък. Много го болеше, че въпреки всичко, което правеше за нея, тя го нараняваше. От известно време следеше фейсбук профила й. Преди публикуваше там някакви невинни глупости, но напоследък бе почнала да слага свои снимки. Селфита. Позираше си навсякъде - правеше чупки в асансьора, мяташе руса грива на терасата, раздаваше целувки от колата. В началото той търпеше тази излишна показност, но в един момент забеляза, че под снимките й вдигат палец едни и същи непознати за него мъжки муцуни. Явно Наталия се беше обградила с фен клуб от разгонени нерези, които зяпаха снимките й. Пред очите му. Една сутрин я хвана за ръката, завлече я в банята и опря бузата й върху огледалото. Дъхът й замъгли стреснатото й отражение. Той прошепна в ухото й, че това в огледалото е новото й селфи за фейсбук, нали е момиче на повикване. Докато извиваше ръката й назад до болка, тихо й обясни, че е мръсна, много мръсна. Затова ще трябва да остане в банята днес, докато не се изчисти. После натисна още по-силно бузата й в изпотеното огледало, докато то не изскърца отчаяно, а до нея нарисува сърце. Заключи я в банята и напусна апартамента. Когато се прибра вечерта, се приближи до вратата. В банята беше абсолютно тихо. Отключи внимателно и я видя във ваната. Къдравите й руси коси, около подуто от рев лице, отпуснато в дълбок сън. Толкова безутешно красива. Повдигна я внимателно от ваната и я отнесе в леглото. Влажна, топла, спяща русалка.

 

Една вечер се прибра вкъщи, а Наталия я нямаше. Започна да й звъни, но телефонът й просто даваше свободно. Изчака час и после тръгна да я търси. Мина през любимото й кафене и двата мола, в които все киснеше с новите си приятелки. Звънна и на двете тъпи мутреси. Едната вдигна. Беше се нахъсала и му закрещя, че Наталия е при нея, но няма да се върне вкъщи, нито ще говори с него. Щяла да отиде в полицията, да го вкара в шибания затвор. Той не каза абсолютно нищо, просто й затвори, за да набере един номер, който ползваше само в крайни случаи. Час по-късно двама униформени полицаи доведоха Наталия вкъщи. Беше изплашена, трепереща, сякаш още по-слаба. Пребледнялата й кожа прозираше, той почти виждаше как кръвта препуска бясно в тънките й вени. Сложи я да седне на един стол, хвана брадичката и изкриви главата й нагоре към себе си. Говори тихо, спокойно, бавно. Искаше всяка дума да пробие през русата й каска. Ако. Още. Веднъж. Да, тя го разбираше. Той притежаваше. Света, хората. Нея. Удари й само един шамар, но толкова силен, че я запокити на пода. Остави я там и отиде да спи.  

 

Наталия не стана тиха изведнъж, а постепенно - като играчка, чиито батерии започват да свършват. Новата Наталия беше затворена в себе си, внимателно подбираше думите си, усмихваше се любезно и се държеше почтително с него. Новата Наталия беше открила своя начин да бъде спокойна, да се справя с пристъпите си на глупост. Стараеше се да се поддържа в едно равномерно, замаяно и безтегловно състояние, с помощта на някакви съвсем малки розови хапчета. Гълташе ги решително, сякаш ги спасяваше в гърлото си. Една сутрин, докато Наталия още спеше, той взе малкото шишенце с хапчетата, пъхна го в джоба си и отиде да пие кафе в кухнята. По някое време се довлече и Наталия. Беше в обичайния си вид - със сплъстени къдрици, развлечена блуза и подути очи. Но доста изнервена и сприхава, нетипично. Започна да рови из кухненските шкафове, да разхвърля посуда и кутии. Без да вдига очи от лаптопа си, той небрежно я попита какво търси. Не му каза нищо, просто се изниза от стаята. След малко я чу да тършува в банята. Хвърляше неща по пода, изпадаше в истерия, почна да псува и да спори със себе си. Накрая се върна в кухнята, трепереща и потна. Той я погледна състрадателно, бръкна в джоба си и извади малкото шишенце с розовите хапчета. Разклати го пред развълнуваните й очи. После я попита дали наистина го иска. Наталия кимна, отчаяно. Той въздъхна, после се доближи до нея и я накара да му се помоли истински. Наталия се строполи на колене, събра длани пред лицето си в молитва, а зачервените й очи вторачиха в него цялото си безсилие. Изгледа я с отвращение. С онази погнуса и срам, които собствената му мръсна майка предизвикваше у него, когато с треперещи ръце и пред очите му си подготвяше поредната доза, спечелена на улицата. Някъде дълбоко в това рошаво, потно и подпухнало същество, молещо се на колене сега върху кухненския му под, се криеше неговата Наталия. Трябваше да я извади от там. С една ръка сграбчи гърлото й, а с другата започна да я налага с юмрук. При всеки удар кокалчетата му сякаш потъваха все повече. Тя омекваше в ръцете му постепенно, като топка стар пластилин. Спря да я удря чак когато вече не усещаше ръката си. Пусна я на пода и седна на стола, дишайки трудно. Беше съсипан, изморен. Червената пихтия в краката му потрепери, изкашля кръв и се отпусна. Погледа я дълго и изпитателно. В кървавите подутини и изкривените черти на това лице, заприличало на картина на Пикасо, не се виждаше никаква негова Наталия. Нямаше я вече. 

 

Адвокатите му бяха печени. Делото щеше да се влачи достатъчно дълго, да попадне в правилния съдебен състав и да приключи с нещо минимално за него. Медиите, естествено, бяха привлечени адекватно. Всички гръмнаха с мрачната история на Наталия, която се беше отдала на наркотиците. Описваха разгулния й, презадоволен живот. Нейният известен приятел беше описван в ролята на потърпевш - изнудван за пари от Наталия и наркозависимите й любовници. “Този порядъчен човек, дал толкова много на обществото ни” дори направи сърцераздирателно телевизионно интервю, в което “силният мъж, станал жертва на една жена” се просълзи, пред милионите зрители. Потърси прошка за този абсурден момент на слабост, когато е използвал сила, за да защити себе си от една развилняла се, обсебена от лудостта на наркотиците жена. Жена, която е боготворял, обожавал, носил на ръце. Неговата драматична любовна история се превърна в символ на една отдавна чакана битка със злото. Престъплението, извършено при самозащита, беше неговата саможертва. Той се беше изправил срещу демоните, с риск да съсипе живота и бъдещето си, но да покаже, че не бива да сме мълчаливи жертви. 

 

За радост на адвокатите му, Наталия все пак излезе от кома след две седмици. Той пое разходите по пластичните операции и нае гарсониера в крайните квартали, за да дойдат родителите й да я гледат. Благородната му постъпка струваше на Наталия нещо, което тя, както и всички останали хора под петите му, винаги имаха в изобилие. Мълчание. 

 

 

 

 

 

 

 

*разказът е част от сборника "Любов за напреднали", който ще излезе от печат през 2022