Двете страни на завесата.

Може сега да не ми личи особено, но в средата на 80те бях виден ръководител на пионерската организация в родния Пловдив. Отгоре на всичко бях успял да стана няколко пъти лауреат на художествената самодейност (но не ме карайте да обяснявам какво е това). Благодарение на тези си постижения, на една невръстна тийнейджърска възраст се бях издигнал до ежегоден председател на детско-юношеското жури на известния международен фестивал за телевизионно творчество – Златната Ракла. И всичко вървеше чудесно, докато една година оглавяваното от мен жури не реши, че трябва да награди един юношески филм, май беше испански. Филмът беше доста интересен. Накратко - две момчета, навлизащи в пуберитета, изведнъж бяха започнали да изпитват привличане един към друг и това ги объркваше - на моменти ужасяваше, друг път окриляваше... Две объркани момчета, които не знаеха какво да правят със странните си чувства и се лутаха между рая и ада. Фабула, достойна за „Планината Броукбек”, само че сътворена трийсетина години преди този филм.

След като детско-юношеското жури единодушно реши да награди тази телевизионна драма, аз, като председател, бях привикан  в кабинета на шефа на фестивала. Там ме очакваше таен комитет от притеснени представители на родната социалистическа култура, които в прав текст ми обясниха, че „по никакъв начин детското жури не може да награди този филм”. Както се изрази една известна българска режисьорка (чието име ще спестя от уважение) – „Виж, моето момче, какво искаш да си помислят чужденците? Че у нас има гейове ли?” И да, както се досещате, всъщност не използва тази модерна дума...

Сега, като си припомням тази история отпреди 30 години, дори не мога да се сетя колко се ядосах на тези мастити култур-трегери, които се опитаха да надвият тийнейджърския ми инат и почти успяха... По-скоро си мисля за този наивен, еснафски скрупул „какво ще си помислят чужденците”.

В социализма имаше голяма, плътна завеса, зад която криехме от света всичко, което можеше да бъде заклеймено като „неправилно”. Всякакви отклонения от  съвършенството на строя биваха надлежно опаковани и прибирани дълбоко зад завесата, далече от очите както на международната общественост, така и от нас самите. В унисон с това медиите послушно отразяваха само правилните събития, личности и обществени явления. Затова и онази режисьорка от Златната Ракла се чувстваше в правото си да ми дърпа ушите. Официално в България не съществуваше хомосексуализъм. И наред с това напълно нормално явление, дамгосано от социалистическата пропаганда като извращение, у нас нямаше и произшествия по пътищата, нямаше производствени аварии, както нямаше и престъпност (това последното дори още можеш да го чуеш като наизустена мантра от някои страдащи от заразна соц-носталгия индивиди). Всичко, преценено за грозно за чуждите уши и очи, отиваше зад удобната завеса. Но това беше преди.

Сега такава завеса няма. Всичко, което се случва зад нашата българска порта, че и в задния ни двор дори, се вижда от чужденците веднага. Защото всички живеем в едно ново време, в което медиите не са десетината телевизии, шепата печатни издания и новинарски сайтове. Медиите, които ни представят в чужбина, са няколко милиона... Аз съм медия, ти си медия, всеки от нас е медия. Разбираш накъде бия, нали?

Всеки твой статус в социалните мрежи, всеки натиснат от теб „лайк”, всяка споделена от теб новина може да обиколи света. Не за минути, а за секунди. Всичко за България, което те вълнува – корупция, престъпления, афери, клюки, истини, лъжи, сплетни – благодарение на приятелите на твоите приятели в социалните мрежи, достига до чужденците в чистия му вид, без адаптация или обяснение. И чужденците мислят за България това, което ти мислиш за нея.

Скрупулът „Какво ще си помислят чужденците” е безмислен и няма защо да се опитваме да скрием нещо от тях. Ако искаме те да мислят добри неща за нас, трябва да почнем по-често и ние да мислим така за себе си.

И това да стане видно.

Да, не бива да спираме да споделяме в социалните мрежи всички гадости, които изплуват като мазни петна на повърхността на живота ни в България. Трябва да сочим неправдите, които ни обграждат ежедневно. Това е правилно. Това е важно.

Но социалната мрежа е среда, в която негативността расте като бурен. Склонни сме по-бързо да обърнем внимание, да споделим или коментираме всякакви теми, които не харесваме или не одобряваме, отколкото обратното... И понякога добрите новини, положителните примери, успешните истории от България остават там някъде отзад... Зад завесата.

Да, завесата, която този път не е пусната от нечия пропаганда. Пускаме я сами. Дебела, тежка и доста мръсна. Завеса, изтъкана от материята, която е модерно да наричаме с чуждицата „хейт”. А всъщност на български думата е омраза. И колкото и да е правдива тя, си остава омраза. Тази плътна завеса крие от очите на света доброто, което се случва дори и на такива забравени от късмета места като България.

Затова ми се иска следващият път, когато отвориш стената си във Фейсбук, да се сетиш, че някъде на тази стена има поне една положителна история за нас, българите. И да се постараеш да я потърсиш, да я забележиш, да я коментираш и споделиш... И така да й дадеш шанс да мине от другата страна на завесата.

А иначе за онази история, със Златната Ракла... Казах ти, че почти са успели да надвият тийнейджърския ми инат. Само почти... В онази задимена от цигарите им стая, обещах на режисьорката и нейните свръх културни съратници точно това, което поискаха -  детското жури няма да награди онзи скандален филм, а ще даде награда на българския участник в надпреварата... Да, но на церемонията накрая се изтъпаних пред цялата Златна Ракла и от величието на моите 14 години заявих следното: „Тази година детско-юношеското жури на фестивала... не присъжда награда”.  Тази моя проява май ми провали номенклатурното бъдеще и в комсомола вече бях обикновен редови член, но това няма никакво значение. 

Важното е, че на тази крехка възраст разбрах, че всяка завеса има две страни.

И само от мен зависи от коя страна ще застана. 

=за списание Мениджър/ноември 2015