Инвалидното отчаяние.

Протестно ти е - вървиш, крещиш. И си силен, искащ и голям.

А в сенките около шествието дебне другото Ти. Непораснало, свито, уплашено, непроходило и онемяло.

Инвалидното ти отчаяние.

Знаеш, че е там. И че всеки миг пак ще те яхне. И ще се върнете вкъщи заедно. Ще седнете отново пред същия познат светещ правоъгълник. Едно копче и сте там. При говорещите глави. Те ще ви обяснят какво искате. Ти и твоето инвалидно отчаяние.

После ще си сипеш чаша спирт. Две глътки и си сам. Отчаянието не носи на спирт.

А ти носиш ли на отчаяние?

Аз не. Омръзна ми някоя умна глава да знае истината за мен.

Да знае, че в моята глава има объркване.

А в твоята?

Едно знам. На онези горе им е по-удобно да ми внушат, че аз просто искам Оставка.

Не е вярно. Аз не искам Оставка.

Искам малко повече. Само пет неща.

1.    Искам равни закони – правила, които се спазват от всички, без изключение.

2.    Искам работещо правосъдие. И да видя как престъпниците се страхуват от затвора.

3.    Искам човешко здравеопазване. Здравето ми трябва да е важно за тези, които получават пари за него. От мен.

4.    Искам образовани деца. В България.

5.    …………………………………

Петото, което искам е някой да ми обясни как ще получа първите четири неща. Прочете правилно, нали? Не кога, не кой. А как.

Сега те оставям, ще ходя на протест. Не съм сам.
То е в сенките. И ще ме изчака.

.