Повишаването е по-трудно от уволняването (сп.Мениджър, септември)

Кариерист. Тази дума оставяше особен вкус в устата ти в едни предишни времена, но не и днес. За новите млади професионалното израстване е скоростна дисциплина. Стълбата трябва да е нагоре, да е висока и по възможност да е ескалатор.

Повишението вече е нещо очаквано. А ти, ръководителят, имаш нелеката орисия да посочиш правилните хора, в правилния момент и по-правилния начин. Тези решения често са повратни в собствената ти професионална история. Ако издигнеш точните хора, можеш да постигнеш неочаквани висоти в бизнеса си. Една грешка, обаче, може до доведе до трудно обратими последствия. В следващите редове ще се опитам да формулирам моите собствени разбирания по темата с повишението. А ти си този, който чете и можеш да не си съгласен с мен. Както винаги си запазвам правото да не съм прав.

Нека първо видим с какво разполагаме. Екипът. Изграждал съм такъв няколко пъти, на различни места, с различен състав и характер. Но по идентичен начин, който намирам за правилен. Екипът се гради като пъзел. Всеки човек има предимства и те са видими, излизат извън стандартната форма. Съответно неговите недостатъци също трябва да са ясни – дупките, очертани в някои от страните на квадратчето. Когато събирам хора заедно, гледам предимствата на единия да влизат в недостатъците на другия, точно като пъзел. И именно защото е като тази древна игра, граденето на екип става бавно и внимателно. Когато наемаш човек, той се опитва да ти покаже своите предимства, своите изпъкнали страни. Аз, обаче, винаги съм се интересувал точно толкова силно и от неговите недостатъци, за да преценя дали предимствата на някой друг в екипа ще му паснат.

И така, по темата. Причината да започнеш да търсиш някой за повишение е ясна – или бизнесът ти расте (дай боже всекиму) или просто някой ръководен кадър те е напуснал по една или друга причина. Разтваряш пъзела на бюрото си и започваш да мислиш - кой ще е късметлията? Нека разнищим енигмата заедно.

В процеса на работа с екипи съм се сблъсквал с няколко типа служители. Едните наричам Екипници. Всеки от тях има своите добри качества, както и своите недостатъци, обикновено разделени почти поравно. Работят добре, работят съвестно, стоят правилно на мястото си, ако си ги подредил адекватно в пъзела. Но точно най-силната черта на Екипниците често ги държи далеч от професионалното израстване. Те са силни, само когато са заедно с останалите. Да повишиш един от тях може да бъде рискован ход. Това ще го извади от равновесието, в което този човек се чувства полезен и достатъчно силен.  Ще му вмениш роля, от която може да не спечели нито той, нито екипа ти. И най-малко ти.

Другият тип служители са Индивидуалистите. Те са силни личности, с изявени качества и неоспорим авторитет сред останалите в екипа. Култът към такива личности е неизбежен. Екипниците имат нужда от своите герои и това са именно Индивидуалистите. Те постигат резултати в работата си с учудваща лекота, някак си без усилия. Освен това са интересни и като хора – особняци, странници, откачалки дори.  Уменията им са безспорни, успехът им е налице, а и ти си адски щастлив, че ги имаш в екипа си, въпреки че често не ги разбираш… Виждаш ли, дори теб те е ударил култа към личността им. Някак си логично се появява идеята да предложиш на Индивидуалиста повишение и да го превърнеш в лидер. Или пък, в един неприятен сценарий, намираш това за единствен начин да го задържиш при себе си или пък да си заслужиш неговото одобрение… Добре, хайде да погледнем хладнокръвно към този екземпляр. Да, той е изключително добър. Но, следвайки моя принцип за парченцето от  пъзела – равновесието едва ли е нарушено. Ако качествата му са толкова изявени, изпъкнали, то точно толкова изразени са и неговите недостатъци. Основният от тях е резултат именно на тази така успешна за него индивидуалност. Обикновено този човек има нужда от своето собствено пространство, вакуумна среда - защита към трепетите на тълпата Екипници. Индивидуалистът трудно ще понесе ролята да ръководи нещо повече от самия себе си, защото се смята за достатъчно добра еднолична машина за успехи.  Ако можеш да си го позволиш – дръж го там, където му е най-добре – цветно парченце в някой от краищата на пъзела.

Добре де, човек с какво квадратче е най-подходящ за повишение? По пътя на логиката това трябва да е този с най-много издадени страни, тоест с най-много предимства. Но аз не вярвам на съвършенствата и стремително бягам от тях. Първото условие, което поставям пред себе си, е да предлагам повишение на човек, който няма равна страна – тоест такъв, който се намира някъде в централната част на пъзела. Само тогава мога да разчитам, че около него мога да променям пъзела, ползвайки всичките му предимства и недостатъци. Става дума за този тип служители, чието дефиниране винаги ми е отнемало най-много време в процеса на работа. Те са силни личности, но за разлика от Индивидуалистите са хора със силен екипен дух. В същото време имат способност да се отделят от масата на Екипниците, защото умеят да предизвикат останалите да скочат от обувките си, да напуснат спокойствието и измамната идилия на екипната сила. Аз ги наричам Вдъхновители. Разбирам какво си мислиш – такива хора се намират трудно. И си прав. Но ти затова си ръководител – за да се справяш с трудните задачи.

Нека продължим нататък. Приемаме, че си намерил Вдъхновителя. Дали е част от пъзела от много време? Или дойде буквално онзи ден? Отговорът ми е – няма особено значение. Според мен повишението не бива да бъде по заслуги, като награда. Причината един човек да бъде повишен не е това, което е направил досега, а това, което искаш да направи тепърва. По този въпрос не бива да бъде оставяно никакво съмнение, нито у този, когото повишаваш, нито у останалите в екипа. Винаги съм се опитвал да звучи по следния начин – да, човече, повишавам те в длъжност, което ти повишава нивото на отговорност, която ще носиш пред мен и останалите. И да, вдигам ти заплатата, защото ще работиш повече от другите и повече отколкото преди.

Да, стана дума и за заплатата. Да си говорим на ухо вече, нали? По странни и не толкова странни причини в България темата със заплащането на труда е мръсна. По нея се говори тихо, с частично изчервяване и задължително на четири очи. Когато повишиш някой, екипът знае, че този някой е получил увеличение на заплатата. Идеята за равенство загина заедно със социализма… Никой вече не вижда нещо ненормално в това хората на по-високи позиции да получават повече пари. Въпреки това сигурно ще се появи завист от страна на останалите. Не й се стряскай. Просто трябва да я укротиш. От вреден порок завистта може да се превърне в положителна мотивация. Една опитомена завист ще накара търсещите признание да се постараят повече, за да получат повишение следващия път и ще накара повишеният служител да даде максимума, за да спечели екипа на своя страна.

Но все пак не говорихме за парите. Колко процента нагоре? Какви допълнителни бонуси? Екстри? Тук си се подготвил. Направил си проучване на пазара и си предложил добра оферта, като си се постарал да изготвиш „мотивационна финансова схема”, чиято сложна крайна цел е да накара повишения да направи чудеса от храброст в изпълнение на заложените бизнес цели. Чудесно. Няма да те уча на сметки, сигурно си много по-добър от мен в това. Само ще ти подхвърля нещо, в което вярвам и се опитвам да прилагам. Надцени повишения служител. Дай му повече отколкото заслужава в момента и се постарай той да го разбере. Така няма да очакваш от него да изпълнява твоите очаквания, а да ги гони. Защото те ще са го изпреварили.

Усмихна се, нали, шефе? Да, и теб някога, някъде, са те повишавали. И знаеш истината.

Повишението не е край на трудностите, а следващо ниво. С повишена трудност.