американска мечта

Съседката му викаше Грегъри. При това с уста, пълна с усмивка.
- How are you, Gregory?
Малоумна американска любезност. Той ги съжаляваше. US възпитанието сигурно е болезнено. Отварят ти черепа, вадят каквото намерят там и ти поставят грижливо сгънато нищо. Иначе се казваше Григор. В Добрич си му викаха Гриша, но в Ню Джърси това би звучало доста руско, което си е опасно. Особено с оглед на това, с което бе започнал да се занимава.
- It's about time you bought a new car, Gregory!
Усмихна й се широко и помаха с ръка за довиждане. Майната й. Олющеният му микробус може и да изглеждаше неин набор, но водеше доста по-смислен живот. Беше стар Форд, в някога бял цвят и с два доста грозни надписа откъм вратите – LUIGI PIZZA. Отгоре на всичко някой се беше опитал да изрисува по ламарината от едната страна голяма пица, но се беше получило нещо средно между зъбчат механизъм и повърнат обяд. Американско изкуство от 20ти век. Закупи го преди два месеца за кръглата сума от 100 долара, като в цената влизаха и още четири изтъркани гуми. Сделката беше малоумна, но не го интересуваше. Трябваше му точно такъв микробус.
Запали го и тръгна. Докато излизаше на магистралата се пресегна за картата. Беше си набелязал ново предградие, на изток.
Час по-късно беше на булеварда, осеян с еднакво изглеждащи педантично подредени къщички. Американска мечта – да си разпознаваш къщата по автомобила отпред. Григор нямаше намерение да подбира. Просто спря на бетонната алея пред една от къщите, изгаси двигателя и грабна кутията с пица, която пътуваше до него на седалката.
Госпожата излезе на второто звънене. Беше малко над 30, със сресана като в реклама дълга коса, памучни ужасно бели панталони, навлечена със сивия пуловер на мъжа й. Погледна Григор и примигна. А той стартира речта:
- Hi, вашата Луиджи пица е тук. Дължите 19.99.
Той опъна ръце с кутията отдавна умряла пица и се усмихна мило, като съседско дете. Тя също се усмихна. Но леко сконфузно.
- Ама ние... не сме...
В този момент до крака й се залепи хлапе. Стигаше й до кръста. Спря и хлъцна във възхита:
- Mom...пица!
Тя го погали по главата и продължи благо:
- Не е наша, sweetie. Явно е станала някаква грешка.
Григор смръзна усмивката си. Бръкна с ръка в джоба и извади листче.
- Тук е 171 Penelope Drive, нали?
Госпожата премигна.
- Да. Обаче не сме поръчвали....
Млъкна, защото той беше включил чара на втора. И нямаше спиране.
- Oh, my god... – смотолеви сякаш на себе си Григор, а една сгърчваща се бръчка на челото му плавно потъна навътре. Беше тренирал пред огледалото. Доста добре му се получаваше.
Госпожата се почувства неудобно. Притисна хлапето до крака си и се покашля.
- Oh, sorry... Може би просто са Ви дали грешен адрес...
Григор бързо върна топката:
- Оh, no... Вие не познавате Луиджи...
Естествено. Когато този Луиджи е правел пици и ги е разнасял по домовете с грозния си микробус и двамата не са били родени. Постановката вървеше чудесно. Беше време за най-важната сцена. Статуята на тъжния Григор изведнъж оживя, очите му пробляснаха с идея:
- Мога ли да Ви помоля за нещо?
Тя разцъфна и кимна. Дай им да са от полза. Очарователно.
- Луиджи ще ме уволни ако не изпълня поръчката. Бихте ли била така добра да ми позволите да му звънна, за да му обясня какво се е случило и да ми даде правилния адрес. Please?
Неудържимо! Погледът на Котарака от Шрек! Госпожата си позволи да се замисли само за миг. После заедно с малкия се дръпнаха назад и тя усмихнато покани Григор да влезе. Телефонът бил ей там.
Приближи се бавно. Някак тържествено. Остави кутията с пица на кухненския плот и хвана слушалката. Набра номера, изчака сигнала и започна да говори. Изглеждаше напрегнат, притеснен, дори забърсваше от време на време потта от челото си. Обясняваше нещо разпалено на Луиджи, ръкомахаше, пъшкаше... опитваше се да го убеди, да се оправдае... Госпожата стоеше на входа и тъжно го слушаше с разбиране. Макар че не разбираше и бъкел италиански. То и Григор не разбираше италиански. От пет минути говореше по телефона на чист български.
- Ало, Паисий Хилендарски, обажда се Луиджи. Слушай кво бе, в твоята история пише ли за Гришата, който е на гости на 171 Penelope Drive? А, кажи ми!? И още нещо - от мен да знаеш кво е американска мечта... американска мечта е да си роден в Добрич!
По някое време приключи безумния монолог по телефона и преди да хукне с пицата към следващата къща набързо благодари на развълнуваната госпожа... която била ужасно щастлива да му помогне и би купила пицата, ама всъщност тя явно е за някой, който сигурно си я чака, но тя му желае...
Гледаше го докато се качваше в буса на Луиджи. Ок, нека гледа. Ще го забрави след пет минути.
А той се усмихна на себе си и тръгна към друга къща, малко по-надолу на улицата. И друга госпожа, може би. Но същият спектакъл. И същият телефонен номер, който набираше накрая. Беше регистриран на негово име. Импулсен номер. При всеки разговор с „Луиджи” от телефона на жертвата в сметката му влизаха чисти пари. Американски.
Фасулска работа. Piece of cake.
Ама не кейк, а пица. При това от вчера.





.