МАЛКИЯТ ЧОВЕК

Срещнах го за пръв път преди 22 години. Попаднах като гост на второто издание на неговото шоу „Как ще ги стигнем…“ Вечерно шоу във формат, който в наши дни мислим, че е създаден от един друг гологлав и по-голям (но само на размери) водещ…

Тогава не успях да усетя кой е онзи човек, чиито кино реплики повтарях от дете - между нас имаше цял телевизионен ефир. За щастие година по-късно отново попаднах на него - в единствения тих ъгъл на една пълна с шум маса. Говорихме си. И пихме. И си говорихме. Разказваше какво ли не. За издъхващото ни кино, за кухата ни политика, за Канада на майната си, за българите там, за българите тук. Говореше тихо, но ясно, без излишни думи, без игриви интонации и драматични паузи. Сякаш не държеше да бъде чут на всяка цена.

Аз го слушах, на живо, там, сред цигарения дим… а сякаш го виждах другаде. На екрана, на сцената, в моя телевизор. Ролите му бяха като при Чаплин – различни превъплъщения на всъщност един и същ Малък човек, който безрасъдно прави големи крачки в живота си, дори когато знае, че ще падне всеки момент. Защото е свикнал да се изправя. Малкият човек, който е принуден да живее в голям свят, пълен с хора, за които размерът е важен. Размерът на портфейла, на автомобила, на сутиена, на холната маса, на лъжицата.

Да, около нас е пълно с Големи човеци. Тези, за които красотата е мисия. Научиха ни, че да си красива жена означава да цъфтиш с хемороидни устни и изкуствен материал в гърдите. Че и в мозъка. Красивата жена е част от кожения салон на колата ти и се сменя по-лесно от застрахователния стикер на предното ти стъкло.

Големите човеци ни накараха да повярваме, че да си красив мъж зависи от големия размер на един иначе по природа малък мускул в тялото ти… Не, не е онова. Става дума за бицепса. Красивият мъж знае всичко на всичко четири изречения, гледа те с лош празен поглед и има право да ти напъха главата в асфалта, ако не го пуснеш да те задмине отдясно.

Онези, Големите човеци ни убедиха, че можеш да станеш един от тях за два часа като само ядеш, спиш и се изхождаш пред очите на хората -  в риалити по телевизията. После вече си известен и можеш спокойно да се тъпчеш с безплатен кетъринг по партита, да те снимат за вип фото колекции във Фейсбук и да те канят в други риалитита, където само ядеш, спиш и се изхождаш… Така де, вече си известен и правиш едно и също Нищо.

Големите човеци ни доказаха, че да си успял означава да не са те хванали... А и невинността е въпрос на ценоразпис. За десятка си купуваш катаджия, за няколко стотачки държавен служител по избор, за няколко хиляди – прокурор или съдия. Най-скъпо излиза да си купиш министър-председател. Ама може и на изплащане, с равни месечни вноски.

Големите човеци създадоха нова представа и за богатите хора. Те всъщност не трябва да работят нищо, а по цял ден са длъжни да киснат в тузарски ресторанти и да говорят по мобилните си телефони с други богати хора, които също не работят нищо. Бизнесмен означава мутра със затлъстявания, а парите не миришат и нямат произход. Европейският съюз е новото ТКЗС – хем е общо, хем чуждо и се работи с две ръце.  Когато ни гледат – ръкопляскаме. Като не ни гледат – крадем.

Големите човеци ни внушиха (и с право),  че ако искаш да си едновременно богат и известен – трябва да станеш политик. Не е трудно. Имаш четири години на разположение. Първите седем нямат значение. Важното е да си на масата. А там е претъпкано – роднина, милиционер, роднина, милиционер. И да, милиционерите са милионери.

Около нас е пълно с Големи човеци. Реализират голяма кочина, за да има място за всички. И за да се чувстваме равни с тях.

А Малкият човек… Той стои в най-тихия ъгъл на тяхната дълга шумна маса. Пие. И говори. И пие. Тихо, без излишни думи, без игриви интонации и драматични паузи. Сякаш не държи да бъде чут на всяка цена...

А от този, който поиска да го чуе.

.